Назначеният на 8 май 2026г. вице премиер без портфейл Иво Христов, като първи заместник на Румен Радев, издекламира ресора си и своите приоритети, които се състоят от следните категории: образование и култура, заедно с туризъм и спорт.
За всеки мислещ човек това би прозвучало като приравняване на вдигането на гири и изкачването на Черни връх с обучението и творчеството. За преживелите комунистическата диктатура асоциациите неминуемо започват от издигането в култ на сърпа и чука, символ на работническо-селската класа, във времена, в които се подлагаше на съмнение високо квалифицирания труд на истинските учени, събрани в следното възклицание за омаловажаване на лекарския труд, примерно: "Какво е това да седи лекаря да да пише рецепти цял ден, друго е да кара трактор или влак." Или както както протестираше някога Радой Ралин в прословутото си интервю във вестник "Народна младеж" от февруари 1977г.: "Не бива дата е един очен лекар да лепи тапети по време на задължителните бригади." Един от белезите на тоталитарната система беше именно липсата на респект към образованието, изкуството и високо квалифицирания труд за сметка на работническия и селскостопанския труд. Не става дума за лепването ма етикета на някоя професия като срамна, а като поставянето в един кюп на всякакви дейности, без разграничение.
Така тоталитарната пропаганда и до наши дни в държавите с мумифицирани диктатури обичат да парадират с индекса, създаден от ООН, отчитащ „човешко развитие“, ИЧР.
В тоталитарните режими понятието за „човешко развитие“ често се превръща в удобен пропаганден инструмент. Като групират в един „ресор“ образование, култура, туризъм и спорт, те създават илюзията за всестранен прогрес, докато всъщност свеждат сложните измерения на човешкия дух и интелект до физическа подготовка, масови прояви и лоялност към режима. Това не е случайно. То е системно принизяване на образованието и културата до инструменти за индоктринация и физическо укрепване на „новия човек“ – послушен, силен и лишен от критично мислене.
Смесването на ресорите като пропагандна тактика
В демократичните общества образованието има за цел развитие на критично мислене, творчество и индивидуалност, а културата – богатство на идеи, разнообразие и свобода на изразяване.
В тоталитарните държави (СССР, нацистка Германия, съвременна Русия, КНР, КНДР и др.) тези сфери се сливат със спорта и туризма в един „човешки“ пакет, който служи на държавата. Спортът става парад на сила – масови гимнастики, военни маршове, покоряване на върхове, вдигане на гири и „джогинг“ - всичко е в чест на лидера. Образованието се свежда до зубрене на идеология и физическа подготовка за „защита на родината“. Културата – до прослава на режима чрез песни, филми и масови спектакли. Туризмът – до контролирани туристически обекти - показно за чужденци.
Класически примери са и пристрастията на тоталитарните режими към Олимпийските игри, като тези, в Берлин 1936 г., в които чрез нацистка пропаганда се издига в култ арийското превъзходство, подобно на СССР, КНР и др., както и масовите физкултурни паради в СССР и др. или днешните севернокорейски синхронни гимнастики и други състезания с хиляди участници, маршируващи в чест на Ким. Там, както и в Китай, спортните и културните постижения имат за цел да прикрият нарушения на човешките права чрез грандиозни събития като Олимпиадата в Пекин. В Русия държавата хвали олимпийските успехи и „здравето на нацията“, докато независимото образование и култура се маргинализират, репресират и се характеризират с едностранчивост и фалшификации, в съответствие с държавната пропаганда. Да не говорим за нескончаемите допинг скандали при тоталитарните държави в спорта.
Индексът на човешкото развитие (ИЧР) като пропаганден щит
Програмата на ООН за човешко развитие (Human Development) измерва очаквана продължителност на живота, образование (години обучение и грамотност) и доход на глава. Тоталитарните режими обичат да цитират този индекс, защото той позволява селективно представяне. Русия има ИЧР около 0,832 („много висок“, 64-то място към 2025 г.), Китай – 0,797 (висок, 78-мо място). КНДР няма официален ИЧР поради липса на данни, но стари оценки я поставят в средна категория въпреки реалността на глада, репресиите и изолацията.
Руската Уикипедия (ru.wikipedia.org) е показателна. В началния анонс (инфобокса) на статиите за Русия, Китай и други държави ИЧР се изтъква prominently – „▲ 0,832 (много висок; 64-то място)“. За КНДР, където данните са оскъдни и реалността е катастрофална по свобода, икономика и човешки права, пропагандата все пак търси начини да подчертае „развитието“. Това създава фалшивата еквивалентност: западното сложно, критично образование и богата, свободна култура се поставят на една плоскост с „човешкото развитие“ чрез физическа подготовка, държавни паради и контролирана „култура“.
Българската Уикипедия - като никоя друга Западна Уикипедия, в инфо бокса за статиите за всяка държава е включила стойностите на ИЧР, по подобие на руската Уикипедия.
Принизяването на образованието и културата
В Западните демокрации високото образование означава университети с академична свобода, иновации и критичен дебат, истинско всестранно развитие и високите постижения логично и неизменно присъстват. Безкрайната култура на човешката цивилизация е прегърната с любов от всяка точка на Планетата от всеки период на човешкото развитие като наша обща човешка история и култура, която ние единствено имаме за цел да надграждаме. Свободно е полето ма изкуството, издигайки човека до Върховния творец, свободни са медиите, свобода на действие дава и демократичната политическа система.
Точно обратно е положението в тоталитарните системи:
- Образованието се милитаризира и идеологизира („военнопатриотично възпитание“ в Русия, или фокусиране върху изначалната идеология по произход на чучхе в КНДР и др.).
- Културата се превръща в инструмент за прослава на лидера.
- Спортът и туризмът запълват „човешкия“ ресор, за да се покаже „здрав и силен народ“.
Така сложността на човешкия потенциал се свежда до числови измерения и графики, без значение дали в началните данни залагаме научни и културни постижения, военна подготовка, маршируване, масови изяви, масови спортове. Западният гражданин чете, спори, създава; тоталитарният „нов човек“ – тренира, марширува и аплодира.
Този подход не е нов – той е наследство от тоталитарните експерименти на 20. век. Днешните авторитарни режими просто го адаптират към съвременната медийна среда и ООН-метриките. Когато вицепремиер в някоя страна обединява образование, култура, туризъм и спорт под „човешко развитие“, си струва да се запитаме: дали това е вдъхновяващ ресор за утрешния ден, или удобен начин да се прикрие принизяването на духа в полза на контрола над телата и умовете.
Особено тревожно е, когато подобни мерки и подходи се появят в държава от НАТО и ЕС, не случайно и посттоталитарна държава като България. Единственият логичен извод от изразяването на подобни намерения е: реставрация на тоталитарната диктатура. Подобно смесване на понятията по никакъв начин няма как да е случайно, а първа стъпка към стъпкването на младото българско поколение с репресивен ботуш.
Истинското човешко развитие не може да се измерва с паради и индекси, а със свободата да мислиш, да твориш и да живееш без страх.
Изявлението на сочения от изследователи Иво Христов като притежател на руски паспорт и потомък на тъмночервена проруска фамилия е скандално. И понеже новоназначеният премиер продължва да се крие като гузен, за неговите намерения трябва да съдим от останалите претенденти за управлението, току-що назначени от него. А те са от тревожни по-тревожни.
Ако българската общественост не реагира и остави проруския премиер Радев да се разгърне напълно, скоро ще получи щракването на тоталитарния капан, зад изгладнелия народ, понесъл се към обещаното от Радев евтино сиренце.