Заглавна снимка: колажи карикатури от Фейсбук
Диалектическата връзка между пътника и пътя
В диалектиката на Хегел пътникът и пътят не са две отделни същности, а моменти на едно и също движение. Пътят не е просто трасе, което чака да бъде изминато – той се оформя от стъпките на пътника, а пътникът, на свой ред, се преобразява от качествата на пътя. Тази взаимна обусловеност е същността на диалектическата връзка: тезата - изборът на посока, поражда антитезата - последствията от нея, за да стигне до синтеза - новия човек и новия път. В случая с България тази връзка е болезнено видима. Държавата, която от десетилетия се определя като проруска по дух и ориентация, върви по път, който не е напълно наложен от Русия, а е избран и отвътре. И точно тук се крие трагедията: пътникът се оплаква от пътя, по който сам върви.
България е проруска не само по геополитическа инерция или носталгия по „братския руски народ“. Тя е проруска по начин на мислене. Когато Западът предлага правила – прозрачност, върховенство на закона, качествено образование, качество в здравеопазването, строги стандарти за безопасност на храните, антикорупционни механизми, екологични норми – българското общество и институции реагират с характерното руско „не ни учи“, или комунистическите лозунги от старите комунистически функционери: “Системата ни убива”.
Законите и препоръките от Брюксел или Вашингтон се приемат като чуждо вмешателство, като „диктат на глобалистите“, “посягане на великия български суверинитет”.
Вместо това се предпочита „нашият път“ – неформалните връзки и формалните връзки с Русия, „по човешки“, “по домашному” „както се прави в Русия, че да се привнесе и у нас“.
Този избор не е абстрактен. Той се материализира в ежедневни практики: корупцията, която доказано идва от Русия, но се оправдава с мантрата „така е навсякъде по света“, пренебрежението към регулациите в земеделието и животновъдството, толерирането на сиви схеми в търговията, сивата икономика, фалшификациите на историята на България и по света по руски маниер.
И тогава идват последствията – точно като в Русия. Лошите неща не падат от небето. Те се изсипват върху главите на народа не като случайност, а като логичен резултат от отказа да се спазват правилата. Когато ветеринарният контрол е слаб, когато болни животни вместо да бъдат унищожени се пускат на пазара, когато „европейските стандарти“ се прилагат само на хартия, резултатът е отровна храна, епидемии, загуба на доверие и икономическа мизерия. Народът, който вчера е викал „Русия, Русия!“, днес се чуди защо болниците са пълни, защо месото е съмнително, защо престъпността расте, защо инвестициите бягат, защо имиджът на България е на дъното на ЕС и НАТО. Не можем да се оправдаваме, че все пак сме малко по-добре от Русия, но това да е факт поради помощта от ЕС и останалите Европейски институции - европейските регулации изискват комплексни и осъзнати мерки от осъзнаване в критично голямата част от населението..
Същата диалектика: пътникът отказва да следва западния път, защото той - видите ли - „не е наш, суверенен“, после се оплаква, че е стигнал до руската мизерия, а не до високите постижения на Запада .
Тук диалектиката става особено жестока. Народът се прихласва по Русия – по „силния ръководител“, по някаква мнима „духовната близост“ по „традиционните ценности“, които пред очите ни се опровергават една по една. Гледа Москва и вижда в нея огледало на себе си: лъже се, че тя е голяма, силна и непокорна на Запада. Но когато дойде време да се сравняват резултатите, индивидът внезапно се обръща на запад: „Защо нямаме високите постижения на Германия? Защо нямаме производство на високотехнологични продукти като в Нидерландия?“ Таксиджии в България нагло се жалват, че видите ли, България се била превърнала в консуматор на ЕС, какво ни пречело на нас и ние да произвеждаме и да печелим.
Ами да произвеждате, но когато карат децата ви в училище да учат математика, виете на умряло, че системата ги мъчи, спира им игрите, промива им мозъците и ги изважда от селската ви просташка среда. И си ги зомбирате в ограничения ви селски манталитет. Даже учителки по литература в България пишат с грешки и препоръчват “много да не се чете”.
Или как по комунистическа инициатива, махленски клюкарки се тюхкат: Какво ни пречело и на нас да си организираме ей такива вериги магазини, като Билла, като Кауфланд, като Мѐтро, като Лидл, ами трябвало да плащаме надценка на други държави.
Ами да си организирате, но причината, поради която вмирисаните квартални минимаркети фалираха, са двойните и тройни надценки, липсата на елементарни хигиенни стандарти, кисела продавачка като от соц-време, която всеки момент ще припадне, защото работи само тя, на минимална заплата и останалото и заплащане е под формата на пари в брой под масата.
Гледа клиентите на кръв и псува демокрацията, псува опашките пред щанда ѝ и благославя отминалия соц, а продуктите често са с изтекъл срок.
Няма как да издържи на конкуренцията такова начинание, нито с държавна помощ, а без - вече изчезна от хоризонта.
Отговорът е прост и диалектически: защото не си избрал Западния път. Пътят на Русия носи своите плодове – корупция на всички нива, пренебрежение към човешкия живот, пренебрежение към законите на икономиката, на маркетинга, на иновациите и на правилата. Пътят на Запада носи своите предимства и строги закони – дисциплина, предвидимост, високи стандарти, но и изискване за лична отговорност. Българинът иска плодовете на единия път, без да плаща цената на другия. Това е класическото диалектическо противоречие: искаш да си едновременно „нашият суверенен път“, който все някак се оказва към Русия и европейските постижения, но не можеш. Избираш Русия и ѝ сърбаш кашата, а избереш ли пътя на Европейската цивилизация, и при всички трудности ще ти излезе по-евтино и по-щадящо и благодатно. Буквално.
Най-болезненият пример е именно с „болните животни за унищожение, които вместо в крематориума, се явяват на пазара“. Това не е просто административна грешка. Това е практика. В Русия подобни скандали са норма – от „мръсното месо“ до отровните продукти. Немарливостта и разходите за войната в Русия докараха фермите до епидемии при животните, с опасност за фермерите и жителите, но в момента, в който руското правителство - от елементарен страх за себе си, не за друго - реши да унищожи болните животни, се надигнаха съпричастни и несъпричадтно да пищят за унищожавания добитък. Затъпяването и оскотяването на населението няма как да асимилира по-сложна връзка от това: “правителството ни ограбва неправомерно, животните ни са здрави, и нищо им няма”. Има им, и заразата им достигна до Китай и Казахстан, където никой не си е изгубил ума до такава степен, като в Путинова Русия.
Само България като верен руски сателит прави изключение.
В България нещата се случват по същия начин, защото пътникът е възприел руския модел на мислене: „ще мине“, „кой ще провери“, „всеки гледа себе си“, “те ли ще ми кажат, аз сам най-добре си знам”, “системата ни лъже, системата ни убива”
Когато после народът се разболее или се почувства измамен, вината се прехвърля пак върху „системата“, върху „политиците“, върху „Европа, която ни налага своите правила“. Никой не пита: а кой избра този грешен руски път? Кой гласува за партии, които открито или прикрито предпочитат Москва пред Брюксел? Кой толерира корупцията, защото „така е по-лесно“ и най-вече: “така сме свикнали от години, така са правили майките и бащите ни и бабите и дядовците ни по времето на любимия социализъм”? Да, точно така са правили: търсене на връзки, подлизурство, а накрая всичко това, но и подплътено с тлъсти рушвети. Точно като в Русия. Даже Путин ненадейно започна борба с корупцията, но събира от набедените корупционери награбеното не в полза на държавата, а за своя лична облага, при това се преследват само несъгласните с режима му корупционери, останалите не се закачат. На тях се дава да продължават да грабят, в замяна на лоялност към Путин. Те знаят, че ще застигне и тях, но се надяват да удължат още малко фалшивия си лукс. А които са решили да живеят и след падането на Путин, вече се надпреварват да пращат информация до разследващите журналисти и до правителството на САЩ, в замяна на пълното опрощение на греховете им.
В България близките до Радев негови съзаклятници тепърва се залепят като снежна топка, като назначени в ЦК на БКП на 9 ноември 1989г., часове, преди падането на Берлинската стена. Те са изключили всякакъв инстикт за самосъхранение, защото знаят, че още не се е родил този, който ще съумее да ги обвини и да ги вкара зад решетките. Няма и да се роди в България скоро.
Не на последно място трябва да се спомене и войната в Украйна: Русия вече наброи към милион и половина загуби на личен състав, но фалшивият миротворец Радев няма да се посвени да помогне руския си колега с пари, въоръжение и жива сила, както и с перманентен саботаж на правилата на ЕС и НАТО, и на интеграцията на Украйна.
Радев няма късмет, разбира се, защото отиващият си утре Орбан вече минира тази опция и НАТО и ЕС взеха мерки да заобикалят руските пръти в колелата на подопечните им организации, но Радев може още много да навреди на България като трайно отрови идните поколения и преди да сме изчистили старите комунистически лъжи, той е способен да излее неограничено количество руски лъжи и пропаганда, охранявайки напакостеното чрез все по-засилващи се репресивни мерки, докато България се окаже напълно хармонизирана с Империята на Злото и пълноценен участник в оста на Злото. Да, основните устои на тази ос падат един по един и ще падат и занапред, но още не са разрушени напълно. И точно в последния момент националният предател Радев ще залепи България към свлачището на Злото. Той друго не може, той така е роден, така е възпитан, така ще действа до последния си смрадлив дъх. Той е олицетворение на корупцията, на руския път, и логично ще доведе България до руските плачевни резултати. Същият имаше наглостта да попита със спънатата си мисъл в предизборните си речи: Кой се опитвал да изкара братския нему руски народ вражески за България, пренебрегвайки дори от кумова срама факта, че Русия безогледно убива невинни жертви и деца в Украйна, открадна 14 000 украински деца, които още не е върнала, а в момента ги индоктринира да мразят родината си Украйна и един ден да се бият срещу нея, но военният Радев е сляп за военните престъпления на Русия, при положение, че не остана нито едно военно престъпление, което Русия да не е извършила, и нито една точка от Женевските конвенции, която да не е нарушила. Но Радев от 10 години пледира за опрощаване на греховете на Путин, и за снемане на санкциите срещу Русия. Още от най-слабите санкции, въведени след превземането на Крим, но няма да се спре и след издаването на заповедта за арест на Путин. Радев няма да се засрами от близките си връзки и с унгарските предатели на идеалите на ЕС Орбан и Сиярто, които може би ще бъдат съдени в родината си за национално предателство, но Радев с радост ще поеме отровната руска щафета от тях.
Диалектиката не предлага лесен изход. Синтезът не идва автоматично. За да се промени пътят, трябва да се промени и пътникът. България може да продължи да върви по руския път и неизменно ще получава руските резултати – мизерия, престъпност, недоверие, болни животни на трапезата. Или може да приеме, че Западният път изисква Западно поведение: спазване на законите, лична отговорност, отказ от „нашенската“ философия. Третото положение не съществува. Диалектиката е безмилостна – тя не позволява да се яде едновременно от двете маси.
Пътникът и пътят са едно. Докато българинът не разбере, че неговото „ние сме си такива“ е точно причината за неговата съдба, дотогава ще продължава да се лута между възхищение към Русия и оплакване от руските последствия. И ще се чуди защо пътят, който сам си е избрал, го води все натам – към мизерията, вместо към просперитета.
Диалектиката не лъже. Тя просто отразява избора.
Таня Стоянова