Днес баща ми Кирил Григоров щеше да навърши 78 години
Gepubliceerd op 17 maart 2025 om 06:22
Днес моят баща Кирил Григоров щеше да навърши 78 години, но комунягите прекъснаха живота му през 1990г., когато той беше едва на 43 години. Той ми каза да емигрирам, при последната ни среща през 1990г. това бяха последните му думи - да бягам от България и да не се връщам, защото България няма да се оправи. Той най-добре познаваше подлостите на комунягите и знаеше как за него не се намери място в дома му на “Патриарх Евтимий”, където брат му и жена му ни изтормозиха безумно, слагаха ни ключ във вратата от вътре да не можем да се приберем, слагаха горещи ютии върху грамофонните плочи на майка ми и баща ми, откраднаха златни пръстени, дрехи и дори мои играчки, подарени ми от леля ми от Париж, за да продават всичко това за пари,
докато баща ми си излезе.
Не се намери място за него в БАН, откъдето го уволниха през 1977г. “по взаимно съгласие”, не се намери място и в България изобщо, поради непоносимата обстановка с агресивните комуняги на всяка крачка, та той се беше записал на опашка за работа в чужбина, но така и никога не му дойде редът. С комунистическата мафия той по себе си разбра, че е безнадеждно да се бори, защото комунистите са държава в държавата, за тях има всичко, а останалите - кучета ги яли.
Последната ни среща беше на 20 юли 1990г. в ресторант "България", в близост до Площад "Александър Батенберг". Той ме беше поканил там да говорим. Аз имах билети за самолет за Париж, където с майка ми бяхме поканени на гости на нейната първа братовчетка, женена за французин. Баща ми беше ходил при тях през 1976г., да им помогне с колата да се изнесат от България, понеже комунистическата власт ги принуди да се изселят. На следващата година баща ми го уволниха от БАН като неблагонадежден, който няма място в идеологически институт като БАН, който институт беше под строгия надзор на БКП, ДС и КГБ. Баща ми, инженер-химик по образование, завършил ВХТИ в Бургас, пишеше дисертация за силикатите, и беше на път да защити доцентура, но беше уволнен и изпратен от комунистическата власт в България, независимо от всичките му дипломи и целия му ценз, да работи не по специалността в ДСО "Монтажи", да строи далекопроводи из България, и за десет години непосилно тежък труд беше вече с разклатено здраве, и от 1988г. беше трудоустроен в комунистическото предприятие "Културен отдих и украса", което отговаряше за концертната дейност в София, ако трябваше някъде да се организира празник или концерт. Седалището им се намираше в сгради на басейна "Мария Луиза", който по социалистическо време беше запустял и прилежащите сгради се използваха за складове. Баща ми караше огромен камион, с който с колегите му пренасяха оборудването, като огромни колони, осветление и озвучителна техника. На тази длъжност го завариха промените. Още през 1988г. той и неговите колеги - до един антикомунисти, озвучаваха първите дисидентски сбирки в кино "Петър Берон", в Софийския университет, с после и големите митинги на СДС на площад "Батенберг" на площад "Орлов мост", на площад "Александър Невски" и др. На 3 август 1990г. беше поредният митинг на СДС в Пазарджик, който трябваше да отбележи победата на Жельо Желев като първия демократично избран президент на България. Баща ми и колегите му са закарали с камиона от сутринта озвучителната техника и осветлението и са започнали да строят сцената за концерта, а баща ми свързва високоволтовите кабели и по думите на колегите му някой е пуснал шалтера и той бива изхвърлен от стълбата и умира на място. Виновник не се намира, официалната версия, записана в смъртния му акт, е инфаркт. Празничният Концерт е отменен и вместо празник на демокрацията е обявен траур.
Аз нямаше как да се върна от Париж за погребението му. Не можах и да емигрирам още тогава, както баща ми беше заръчал. Майка ми и настоящия ми съпруг ме накараха да се върна тогава.
Изпълних завета му аз да емигрирам едва през 2017 година, първо само на работа, а през 2019 година се установихме със съпруга ми окончателно в Нидерландия и това ми спаси живота. Това ме прероди отново, на по-добро място в най-добрата държава на света.
Почивай в мир, скъпи татко.
Ти винаги ще живееш в мен.
Амин
На снимката е баща ми по време ма работата му в БАН. Беше накарал майка ми да му зашие от вътрешната страна на сакото всичките му награди от спортни състезания, получени като студент в Химическия и ститут. Той беше два метра висок и участваше успешно в отборите по ватерпол, волейбол, баскетбол и футбол. Печелеха отборно всички спортни състезания, организирани между институтите. И като подигравка с комунистическите управници, накичени от горе до долу с медали, той си носеше наградите от спортните състезания от вътрешната страна на сакото и с престорени жестове ги демонстрираше пред приятели и роднини за всеобща веселба и пълен майтап с комунистическите изедници.
И те никога не му простиха. Още в училище като попълвахме някакви формуляри, ми казваха комунистическите учителки колко много трябва да се срамувам, че баща ми е безпартиен и служащ. На фона на съучениците и съученичките ми с маститите родители от ЦК и ДС-КГБ, които по-късно лъснаха като агенти, когато тоталитарната власт падна досиетата бяха макар и частично отворени. И все пак имената им позорно лъснаха. Не че им пука, тъкмо комунягите векуват и още кукуват в България. Честните и почтени хора ги избиха.
На края са други снимки на баща ми и майка ми.
Вечна памет!
На баща ми е посветено изследването ми за Радой Ралин и преследването му от ДС:
"Радой - смутителят на реда и тоягата на властта"
