На 4 февруари 2025г. се навършиха 103 години от рождението на баба ми Надежда, майката на майка ми. Тя е родена в София на 4 февруари 1922г. Почива на 24 януари 1983г. след много тежка операция от рак в социалистическа болница през юни 1982г. и много тежко последвало боледуване.
Тя беше мъдра и възвишена жена, чийто живот бе смазан от комунизма.
Тя е родена и израсла в София, в къща с двор на ул. “Цар Симеон” в Македонския квартал, днес наречен ж.к. “Света Троица”. През 1975г. комунистите отчуждиха земята, нашата и на всички съседи, и на мястото, издигнаха панелни комплекси. Под блока ни сега все още стоят долу някои дървета от двора ни, които обграждат и новопостроената детска площадка.
Баба ми завършва гимназия в София, с след това история и втора специалност българска литература в СУ “Климент Охридски”. Работила е като учителка по български език, литература и история през целия си живот. Среща в София дядо Владимир, който тъкмо се е върнал от Париж, където е завършил химия, и е започнал работа в Киноцентъра в Бояна като експерт по фотохартията. Двамата заживяват в кв. “Овча Купел”, от където той по-бързо и лесно се придвижва до Киноцентъра. Макар да заживяват богато в София и като част от столичния хайлайф, през 1939г. бягат от София от бомбардировките и от Закона за защита на държавата (ЗЗД) и той купува къщата в Котел, а в близост до нея прави своята собствена фабрика за фотохартия. Оказват се на обект на голяма популярност и любов в Котел, къщата им е обзаведена великолепно, още в началото е построена с вътрешна баня и тоалетна, и почти всяка вечер се радват на шумни и весели компании на гости.
В центъра на хола е елипсовидната маса с 12 стола, които до скоро бяха в хола на Света Троица, разкошен шкаф, с витрини и разкошните сервизи със сребърни прибори и бели ленени колосани салфетки, а баба ми е правила невероятните сладкиши и милинки, които пленяваха гостите и ги караха да се връщат отново и отново. Дядо ми отглеждал лозе и е правил вино и ракия за хоби, както и луканки и суджуци са били провесени в избата да съхнат.
Така в любов и веселие на 6 август 1944г. се ражда майка ми Соня, обичана, спокойна и прекрасно гледана и обгрижвана от майка и баща, сред любящи и възвишени гости. Един от приятелите на дядо ми е фотографът Петър Папакочев, чийто син е журналистът Георги Папакочев. Други приятели са учителят по френски език в градската гимназия, с когото дядо ми си е говорил на френски за своя живот във Франция и са споделяли един с друг философските си и политически разсъждения.
Край на тази идилия слага руската окупация на България, когато Русия обявява война на България на 5 септември 1944г. и
на 9 септември 1944г. нахлува и окупира държавата, а в София избива целия Министерски съвет, целия парламент, цвета на нацията, като писатели, журналисти, банкери, художници, артисти и други забележителни личности по списък.
Извозват ги с камиони и ги хвърлят в общи гробове полуживи и ги зариват с кална почва.
В Котел и като цяло в провинцията руските окупатори достигат две години по-късно, през 1946г., баба ми е в очакване на втората си рожба, когато идват да арестуват дядо ми и да го вкарат в комунистическия концлагер в Перник. Взимат му фабриката, но не могат да задействат без него нито един от процесите за производство на фотохартия, защото “се работи на тъмно” и комунягите и новите “собственици” нищо не виждали в тъмното. Разбира се, че фотохартия се произвежда на тъмно! В лагера дядо ми е изтезаван, но единственото което е разказал по-късно е: “какви изверги са тези комунисти, да ни карат да събираме тръни нощем в заледено поле”. Друг негов спомен, достигнал чрез майка ми до мен е, как в столовата на всяко мизерно хранене са ги облъчвали с прожекция на китайски филм за тамошни овчари. Дядо ми станал един ден от масата и се провикнал към прожекциониста: "Хайде стига с този овчи филм, друг филм нямате ли?" Веднага го вкарали в карцера. От лошите условия и извращения той се разболява от туберкулоза.
В тези тъжни и смутни времена, малко след като дядо ми е арестуван без съд и присъда,
се ражда сестрата на майка ми Мая, преждевременно, недоизносена, хилава и болнава. Баба ми трябва сама да се грижи за нея, помага ѝ майка ми от много малка. Това прави майка ми още по-силна. Изчезват яко дим веселите компании, изчезва изобилието, баба ми сам сама отглежда двете си момиченца.
След две години каторжнически труд в лагер, дядо ми се разболява все по-тежко от туберкулоза и започва да кашля с кървави храчки, като надзирателите вече са мислили, че ще умре, и го връщат на баба ми с двете малки момиченца. Но тя започва да се грижи и за него и го спасява. И той започва също да се грижи за майка ми и леля ми, а баба ми отива да преподава български език и литература на децата от климатичното училище в Котел. Дядо ми предава на майка ми и леля ми цялото си познание по математика, химия, физика, а баба ми по история и по литература, така че те стават най-блестящите отличнички на училището в Котел, а майка ми като физически много силна, е избрана за знаменоска на випуска при завършването ѝ. Тя е и любимката на дядо Владимир, както и на майка си Надежда, а Мая, макар и също умна, но винаги с пожелание да ѝ се помага като на по-малко, болно и немощно сестриче. Дядо ми умира от туберкулоза през 1961г., а през 1965г. майка ми, като блестяща отличничка, е избрана да учи физика във Физико-математическия университет в Санкт Петербург, тогавашния Ленинград. Причината да я вземат там да учи е, че СССР изисква от България квота - всяка година да пращат студенти, по 100 човека за математика, по 100 - за физика, по 100 - за химия, и така от всяка специалност по 100 човека, но комунистите нищо не са могли да изучат в точните науки, затова са започнали да пращат и от деца на лагеристи, само и само да угодят на СССР. Това е било с цел да промиват мозъците на студентите с комунистическа пропаганда, успоредно с учебния материал. Макар завършила в СССР, чиито випускници после бяха повишавани от БАН, през министерства и до ЦК на БКП, в "най-скромния" случай ги назначаваха за директори на заводи, фабрики и предприятия, майка ми като дете на лагерист никога не беше допусната до някоя връзкарска длъжност, а през целия си живот беше учителка по физика в 133 училище, беше блестящ специалист и педагог, и любима учителка. С идването на демокрацията, през 90-те години, беше поканена като консултант в написването на няколко учебника, както и като съставител на няколко сборника и помагала по физика.
Докато майка ми учи в СССР,
където температурите стигат зимата до -40 градуса, топла вода в общежитията няма, краде се всичко - от горещ чайник до чехли и гащи, храна няма достатъчно, и трябват много здрави нерви, за да се оцелее,
Мая е предупредена от майка ми, че там няма да издържи, и е приета математика в СУ “Климент Охридски”. По-късно става блестяща програмистка в "Енергопроект", когато все още нямаше готови пакети програми, а програмистите трябваше да владеят до съвършенство компютърните езици. Баба Надежда остава сама в къщата в Котел и започва да се замисля да я продаде и да се премести в София, за да е близо до немощната студентка Мая. На помощ идва вярната приятелка на баба ми от Котел леля Ганка. Леля Ганка е идвала не веднъж с веселите компании на гости при баба Надежда и дядо Владимир в къщата в Котел и почти всеки път е оставала да помага на баба ми да мие чиниите и да разтребва след гостите, макар и тя самата да е пристигала свръхофициална и лъскава, с перфектен червен маникюр, гердани и гривни, винаги първа се е впускала да помага на баба ми да измият купищата чинии и чаши. Леля Ганка се залюбва с евреин, от когото ражда сина си Зефир. Той е роден в Котел през март 1944г. и израства заедно с майка ми и леля ми. Леля Ганка е от стожерите, които помагат на баба ми в най-трудните ѝ години, и през целия ѝ живот. Този евреин в един момент оставя на леля Ганка апартамент в центъра на София, на ул. “Христо Белчев”, близо до ъгъла с “Патриарх Евтимий” близо до дома на баща ми, баба ми и дядо ми, и този евреин емигрира в Израел. Леля Ганка се пренася в София в този малък апартамент със сина си Зефир и се жени за един зевзек Иван, който много пие и умира много млад от алкохолно умопомрачение.
Леля Ганка остава сама да гледа сина си Зефир, и тъкмо при нея на квартира в София изкарва студентските си години леля ми Мая. Баба ми се уговаря с леля Ганка да ѝ намери някой неин самотен съсед, баба ми да се ожени за него, защото по комунистическо време имаше “жителство “, което означава, че не можеш да отидеш да живееш в друг град, защото нямаш жителство, имаш жителство само в града, в който си роден. Макар баба Надежда да е била родена в София, комунизмът я заварва в Котел, тя получава от това Котленско жителство и няма земна сила, която да го отмени. Нещо като гражданство за родната държава. Освен ако не се омъжи в София. И леля Ганка намира един неин съсед, живеещ на ъгъла на “Аспарух” и “Ангел Кънчев”(близкия ъгъл, към бул. Патриарх Евтимий”). Този съсед се казваше Евгени Богданов, активен борец против фашизма, заклет комунист, вдовец, подлудил жена си, след което тя беше починала млада, двете му деца бяха избягали от него - синът му Гошо беше емигрирал в САЩ и той не искаше да чуе за него, а дъщеря му по комунистическа линия беше завършила архитектура в Москва и също не искаше да чуе за него, защото беше с отвратителен зъл и садистичен характер . Той съсипа и моята баба Надежда. Тя се ожени за него, за да може да заживее в София, продаде къщата в Котел за 10000 лева, даде в книжка 4000лева на майка ми да направи вноска за строящия се апартамент на “Света Троица” на мястото на току що съборената къща на майка ѝ, даде 4000 лева на леля ми Мая за плащане на апартамента ѝ в ж.к. “Младост”, и две хиляди остави за себе си, с които купи мебели за мен и за апартамента на Мая в “Младост”.
Повечето мебели от къщата в Котел останаха в къщата на активният борец против фашизма Евгени Богданов на “Аспарух”, като разкошната дъбова спалня на баба Надежда и дядо Владимир, разкошният дъбов гардероб и нощни шкафчета в един стил, както и разкошните кресла. В квартала старите аристократи и аристократки бяха лепнали на Евгени Богданов прякора Муят. Друга част от мебелите от къщата в Котел останаха във вилата на Муят в “Драгалевци”, като разкошния холски шкаф, в унисон с елипсовидната маса, както и други гарнитури, единствено голямата елипсовидна маса с едва 5 от 12-те стола, и шахматната масичка на дядо ми Владимир успяхме да спасим на “Света Троица”, след като построиха апартамента, а баба ми се разведе с Муят. Той купи с помощта на парите на баба ми и кола, докато бяха женени, която по-късно тайно продаде и скри парите. Той истерично ѝ звънеше по домашните телефони в “Младост” или на “Света Троица” да я вика, когато тя беше при една от дъщерите си и при внучките си, после я пъдеше, така че баба ми връхлиташе вкъщи разплакана. Веднъж дойде със счупена ръка и стоя един месец с гипс чак до рамото. Основната версия беше, че е паднала, но сега съм сигурна, че Муят я е бил, защото баба ми със сълзи на очи ми казваше: “Жена не се удря дори и с цвете.”
Мен никой никога не ме беше ударил, дори шляпнал, дори на шега, дори като съвсем малка, а винаги са ме гледали като писано яйце, и ми беше много странно и нелогично защо някой би посегнал на жена. Но баба ми Надежда преди половин век знаеше какви психопати има и ме предупреди. Муят никога не отиде с нея на опера, на оперета, на балет, на театър, а баба ми винаги ходеше с леля Ганка, с майка ми и с мен.
Тя се разведе през 1979г. с Муят, като всички и в семейството ми го наричаха, когато се събираха по съседски да пият следобедно кафе. По това време вече беше построен апартаментът на “Света Троица” и баба ми веднага се разведе и се отърва от този ад.
Муят беше също така по професия строителен инженер и беше пратен от комунистите в Сирия, да строи язовирни стени и да плете комунистически мрежи от руски агенти. Баба ми също беше живяла с него няколко години в Сирия. Беше ми подарила златно медальонче с рубини и розов коприненоплюшен плат, от който си уших балната рокля за абитуриенския ми бал.
Муят завлече на баба ми колата, парите, мебелите, сервизи, даже луксозни дрехи на баба ми, като не ѝ даде да си ги прибере. Все пак баба ми живя известно време на “Света Троица” при нас, с майка ми. Често я викаше Мая в “Младост” да ѝ гледа децата и да чисти и това я разби. Вечер по нощите трябваше да се връща, защото там нямаше къде да спи. Така баба ми се разболя тежко от рак да дебелото черво, вследствие от рак на матката, оперираха я през юни 1982г., в един ден с моята операция на гърба. Тогава беше Асамблеята “Знаме на мира” и комунистите и ДС-КГБ са издали заповед, подробно документирана в досиетата на ДС-КГБ, да се разчистят от улиците на София инвалиди като мен, и дисиденти като баба ми и майка ми, за да не се мяркат пред чуждестранните делегации, дошли в София от целия свят. Да не би да кажат нещо, особено пред гостите от Западните държави. И така майка беше вързана да гледа мен в болницата, докато аз бях в гипсово корито, а баба ми беше изкормена в онкоболницата, бяха ѝ извадили всички черва, бъбреци, детеродни органи, като ѝ бяха оставили две торбички - за фекалии и за урина. Така преживя от юни 1982г., до 24 януари 1983г. Майка ми ни гледаше и двете в двете стаи на “Света Троица”. Една сутрин мен ме пратиха да спя при колежка на майка ми в апартамента им в ж.к. “Толстой”, а като се върнах след няколко дни, баба ми вече я нямаше. Като дете не ми казваха никакви тъжни новини, нито за прабаба ми по бащина линия Надка, нито за дядо ми Пенчо, нито за баба ми Надежда. Когато почина баща ми бях в Париж. Като се върнах, вече го нямаше.
И така, от баба Надежда остана светлия спомен, как тя винаги ходеше перфектна и спретната, със специално ушити модни и красиви рокли. С леля Ганка имаха една шивачка арменка Люси, съседка на леля Ганка, която шиеше също и сценичните ризи и на певеца Васил Найденов, та тази Люси ни шиеше рокли и на нас. Баба ми не понасяше комунистическата конфекция от еднакви карирани работнически ризи. И баба ми водеше и мен и братовчедка ми Елена да ни ушие Люси еднакви костюмчета - плисирани поли и сака на светло бежово каре, с джобчета и красиви копчета, като ни извежда на сладкарница или на Куклен театър да сме красиви и забележителни. Баба ми имаше и шапкарка, в квартала в “Света Троица”, която ѝ беше направила мека сива шапка по поръчка, и с една кожена яка от цяла лисица, баба ми беше истинска дама. С маникюра, с гривните и герданите, с обиците, с брошките, с коланчетата и токчетата, излъчваше царственост и величие. Дори вечер, когато трябваше само да се качи в рейса и да се прибере от едната дъщеря до другата, баба ми си слагаше червило, за да е винаги на ниво. С великолепните си обноски, с книгите и постановките, на които ходеше, тя запази в себе си светската дама, от годините на най-голямата ѝ любов с дядо Владимир. Вкъщи сервираше на голямата маса винаги на бяла колосана покривка с бели колосани салфетки, разкошните сервизи и сребърните прибори, а гозбите, сладкишите и соленките ѝ бяха ненадминати, като от най-скъпия ресторант. В кухнята на видно място стоеше книгата на Чолчева и баба ми изпълняваше и най-сложните рецепти. Ако всред социалистическия дефицит някои продукти липсваха, баба ми винаги импровизираше. Имаше си и своя тетрадка с рецепти - милинки, полумесеци, соленки, ореховки, целувки, сладки и солени кексове, салата "Снежанка" и Френска салата, пудинги и пайове бяха ежедневие за баба ми. Тя ме научи да готвя, докато винаги стоях да ѝ помагам.
Баба ми никога не се усмихваше, ако искаше да изрази радостта си от постиженията ми, очите ѝ грейваха и лицето ѝ, казваше и добри, благи думи, и как още да продължа занапред, но никога не усмихна, сякаш цялата тъга се беше стаила в сърцето ѝ. И никога не говореше за дядо ми Владимир. Никога не отбелязахме в семейството нито неговото рождение, нито датата на смъртта му, за да не би да попитам нещо за него, да не би да кажа нещо в училище за него, или на улицата.
Но на 7 април всяка година баба ми ставаше особено ентусиазирана. Приготвяше любимия на всички тържествен сладкиш "полумесеци" с пудра захар, приготвяше празнична трапеза, уж за деня на здравния работник, тъй като тя по онова време работеше като учителка по български език в тогавашната Първа детска болница на ул. "Пиротска" и "Одрин", а дядо ми по бащина линия беше лекар в Първа градска болница и в семейството всички заедно празнувахме този ден. Баба ми се обличаше свръх официално и ме учеше да пея една тържествена песен, в чест на здравния работник 7 април, която и до ден днешен никъде не мога да открия, но започваше с тези думи:
"О, кой е този седми ден,
със толкоз радост озарен"
Едва през 2017г., когато извадих от Общината в Котел удостоверението му за наследници, разбрах, че е роден на 7 април 1903 година.
Тогава пуснах и запитване в Комисията по досиетата за досието на дядо ми. Оказа се, че е арестуван през 1946г. и отведен в лагера в Перник, без съд и присъда, по списък, с негови приятели анархисти, с обвинение, че са издавали нелегален вестник и са злословили срещу комунистическата власт. Получих и документ за освобождаването му от лагера през 1948г., когато го връщат на баба ми тежко болен от туберкулоза. Майка ми беше подала документи за компенсация на репресирани лица след 10 ноември 1989г., но получи официален отговор, че не знаят кога е пуснат от лагера и не могат да определят размер на обезщетението, а когато вече аз получих официалните документи, правителството на ГЕРБ през 2011г. беше закрило възможността да се подават заявления за обезщетения за репресирани от комунистическия режим. Така комунистите и наследниците им никога не си платиха за злодеянията. Единствената утеха ни остана, да ги опишем.
От баба ми възприех цялата ми любов към книгите, към историята, към изкуството, тя ми преподаде от съвсем малка цялата българска граматика, и целия изискан стил на изказ, който е и неделима част от обноските. Майка ми и леля ми ме посветиха в точните науки, дори на масата по време на обяд или вечеря сме разсъждавали за математически принципи, аксиоми и теореми. Прави бяха да бързат, за децата всяка секунда е от значение. С успех приложих този подход и спрямо моите деца. Ако не се научат от малки, няма кога. Баба ми пееше и в женски хор, беше изключително музикална и ме научи и мен да пея. По-късно помагах на децата ми, когато вземаха уроци по пиано. Това беше мечтата на баба ми, да имаме пиано и аз да ходя на уроци, но едва с децата ми се сбъдна. Баба ми обожаваше класическата музика, купувахме плочи на Бах, Бетовен, Шопен и Шуберт, Камий Сен-Санс и Дворжак. Докато майка ми обичаше Бийтълс, Ролинг Стоунс, Луис Армстронг, Махалия Джексън и спиричълс, баба ми възпита в мен истинска любов към класическата музика, към класиката в изобразителното изкуство, в модата, в дизайна. Любими бяха на баба ми и класическите френски писатели, като Юго, Зола, Дюма, Андре Мороа и др. които често препрочиташе. Знаеше френски перфектно и често ме е учила и мен. Руските класици като Толстой, Достоевски и Пушкин четеше и тя в оригинал. Обичаше и английската и американската литература и с удоволствие четеше и новите книги, като тези на Селинджър, Моъм, Стайнбек, които майка ми купуваше. Цялата библиотека на дядо ми Владимир от Котел баба ми беше дарила на читалището в Котел, след продажбата на къщата. После на "Света Троица" си събрахме нова библиотека. Една от книгите, които баба ми беше донесла със себе си, останала от дядо ми, беше "Примадоната" на Съмърсет Моъм, издадена в София през 1939г. Тя все още е в библиотеката ни. Снимката по-горе на книгата е илюстративна.
Баба ми ме научи и да шия на машина и да бродирам. Спретната уютна къща на майка ѝ, прабаба ми Мерджанка, която комунистите събориха, за да построят панелния блок, беше цялата в бродирани на ръка покривки за масите, за креватите и диваните, за леглата за възглавниците, с гоблени и икони по стените и горящото кандило пред тях. Беше красива и уютна къща, като етнографски музей. Дрехите ѝ, макар и светски, също бяха с бродерии и дантели, правени лично от нея, и бяха уникати, за разлика от сегашната имитация на селски народни носии. Комунистите брутално разбиха всичко. Прабаба ми беше дълбоко вярваща, спазваше всички пости и ходеше да пали свещи в църквата "Света Троица" в нашия парк. Баба ми не беше толкова фанатично вярваща, но напълно в духа на съвременната светска философия знаеше как действат Божиите закони, в унисон с природните.
Един от безценните съвети от баба ми Надежда, които тя ми даде, беше, когато дойде време да си избера партньор в живота, никога да не правя компромиси с обноските му, с образованието му, с правописа дори, защото всичко у човека е цялостно. Или се стреми към съвършенство, образование, хармония, или е обладан от диващина. Тя заложи в мен стремежа към постигане на високи цели, бе никакви компромиси.
Още един безценен съвет ми даде, може би да съм била на 10-11-годишна възраст. Имаше една съседка от шестия етаж, а ние живеехме на осмия етаж и често сме я засичали в асансьора, пътувайки сравнително дълго. Тя се омъжи едва на 18 години и скоро след това роди бебенце, много слабо, дребно и болнаво, и самата тя отслабна, лицето ѝ стана изпито, с хлътнали очи. Един ден се засякохме отново в асансьора, ние с баба ми и съседката се качи с нас с количката с бебето. И баба ми се обърна към мен и ми каза:
"Виж го това момиченце, омъжи се и роди едва на 18, и е кожа и кости. Гледай на всяка цена да пораснеш, да укрепнеш, да завършиш университет, чак тогава се омъжвай. Когато станеш на 25 години, тогава."
На мен ми стана от една страна мъчно за момичето, нямаше да забележа никога това, стана ми и неудобно, защото момичето видимо се сконфузи, но за цял живот помня този епизод. Така баба ми беше научила дъщерите си, така научи мен, този завет предадох и аз на децата ми, за да се раждат разумни, и физически здрави поколения, способни да се изградят като пълноценни участници в обществото. Показваше ми и една друга съседка, която от 12-13 годишна ходеше по входовете да се натиска с момчетиите. Баба ми казваше за нея: "развалено момиче, ще роди някое копиле и няма да стане нищо повече от чистачка". И позна. Така остана и до ден днешен. Роди и тя млада, мъжът ѝ избяга бързо от нея. Майка ѝ почина млада, беше алкохоличка, единствено баба ѝ доживя до дълбока старост. Молеха със сълзи на очи майка ми да помага на внучето да си напише домашните, защото и двете бяха неграмотни и щяха да го изключат и него от училище. Майка ми от жалост към сирачето се занимаваше напълно безвъзмездно с детето ѝ всеки почивен ден. Учеше почти всички роднински деца и всичките ми братовчедки, но с това съседско детенце се занимаваше най-много дълги години и по всички предмети, така че то успя да вземе диплома от училище. Стана скромно и възпитано, с мъдрия замислен поглед на моята баба и на моята майка. Записа се да учи после за медицинска сестра и емигрира в Лондон, там да си завърши образованието и там да работи.
Много от книгите, филмите или постановките, които посещавахме с баба ми, майка ми и баща ми, също обсъждахме заедно. Всеки намираше свой прочит не само като отделна личност, но дори и при повторно прочитане след време други асоциации, други внушения открива човек, според новия си опит, според по-високото си ниво.
Този свят вече изчезна от нашето семейство. С баба ми си отиде цялата епоха на величественото Царство България. Постепенно чиниите и кристалните чаши се изпочупиха от русоидни компании, които бяха налазили майка ми, столовете се изпочупиха, с сребърните лъжици, вилици и ножове и коктиери с майка ми продадохме, когато трябваше да плащаме непосилните сметки за ток и после за телефон. Най-последните три сребърни лъжички продадохме в един антикварен магазин срещу МОЛ-а на “Опълченска”. Антикварят ни изгледа с голямо страхопочитание и ни даде доста пари, което означава, че тези сребърни лъжички са били още много по-скъпи. А като сакрална стойност бяха безценни. Но животът трябваше да продължи.
Златото от баба Надежда и златните монети от дядо Владимир, които майка ми направи на кръстове със златни верижки за моята сватба за мен и съпруга ми, аз подарих в църквата. Не можех да понасям в дъното на цялата комунистическата мизерия да виждам блясъка от унищоженото от същите комунисти величие. Предпочитах да отидат като дарение за църквата. После там водих трите ми деца на Неделно училище.
Животът трябваше да продължи.
Всички поколения забележителни българи от нашето семейство сега живеят чрез мен и децата ми и те ще пренесат тези забележителни гени, таланти, стил, интелект и красота в бъдещето.
Амин
💝💝💝💝💝💝💝💝💝
(На снимката майка ми и децата ми и аз с гости за Коледа, около елипсовидната маса, 24.12.2009г.)
P.S. На баба ми Надежда нямам снимка тук, в Нидерландия, където живея от седем години, а
малкото запазени снимки след комунистическия погром срещу семейството ми са в България.
P.S. Баба ми е погребана в гроб на Бакърена фабрика. Когато почина и майка ми на 19 април 2018г., направих надписи и снимки на гробната плоча с факсимилета на баба ми, майка ми и леля ми, която беше починала три години по-рано, през 2015г., но само няколко месеца след погребението на майка ми, снимките бяха изкъртени от гробната плоча. Само на нашия гроб.
