Бунтът започва с “НЕ!”

Русия държи колониите си — включително България — в подчинение

Има един въпрос, който българското общество упорито избягва: може ли една държава да бъде формално независима и фактически зависима?

Историята показва, че може.

Колониализмът от XIX век е сравнително лесен за разпознаване. Има армия, губернатор, администрация, чужд флаг. Съвременният имперски контрол е по-рафиниран. Той не винаги пристига с танкове. Понякога пристига с телевизионен сигнал, с „братска“ реторика, с исторически митове, с икономическа зависимост и с една проста идея, която постепенно се набива в съзнанието на подчинения:

„Ти сам не можеш.“

Това е същината на имперското отношение.

И ако тази идея бъде възприета достатъчно дълго, колонията вече не се нуждае от постоянен надзор. Тя започва сама да пази веригите си.

България като вечния „младши брат“

В продължение на десетилетия на българите е разказвана приказката за „вечната дружба“ с Русия. Тази приказка обаче има един фундаментален политически дефект: тя предполага, че между две държави може да има братство, но не и равнопоставеност.

В тази схема Русия е „големият брат“.

А България?

Малкият.

И малкият брат трябва да слуша.

Трябва да помни кой го е освободил. Трябва да бъде благодарен. Трябва да разбира руските „притеснения“. Трябва да се съобразява с руските интереси. И ако един ден реши да води собствена политика, веднага се появява обвинението, че е „предател“.

Това вече не е приятелство.

Това е политическа йерархия.

А когато една държава очаква друга държава да получава разрешение за собствената си външна политика, това вече е имперско мислене — независимо колко пъти думата „братство“ е повторена.

Най-успешната империя е тази, която не изглежда като империя

Империята не винаги има нужда да управлява пряко.

Достатъчно е да контролира представата за възможното.

Ако българският политик предварително се пита:

„Какво ще каже Москва?“

Ако журналистът се пита:

„Дали това няма да прозвучи антируски?“

Ако историкът се страхува да постави под въпрос имперски митове, защото ще бъде наречен „русофоб“,

ако гражданинът е убеден, че България не може да има собствен интерес, различен от руския,

тогава контролът вече не е само външен.

Той е проникнал вътре в съзнанието.

Това е най-евтината форма на имперско управление.

Не е необходимо да окупираш човека, ако си успял да окупираш представата му за самия него.

Бродски: империята превръща народа в провинция

Йосиф Бродски, който сам плаща за независимостта си с изгнание, дава забележително точен език за този механизъм.

В текста си за литовския поет Томас Венцлова той определя Литва като „small province“ — „малка провинция“ — на империята. (The New York Review of Books⁠)

Тези думи са повече от географско описание.

Те са диагноза.

Империята не просто притежава територии. Тя създава провинции в съзнанието.

Провинцията е място, което не се възприема като център на собствената си история.

Провинцията чака.

Чака инструкции.

Чака одобрение.

Чака „голямата държава“ да реши кое е правилно.

И когато провинцията започне да вярва, че нейният собствен национален интерес е по-малко важен от интереса на имперския център, колонизацията вече е завършила най-дълбоката си фаза.

Бродски разбира и друга страна на проблема. В есето си за изгнанието той пише за обществата с „vertical structure“ — вертикална структура — и вижда изгнанието като следствие от политическа среда, в която човекът е поставен в йерархия, вместо да бъде свободен гражданин. (The New York Review of Books⁠)

Точно това е разликата между гражданин и поданик.

Гражданинът пита:

„Какво е добро за моята страна?“

Поданикът пита:

„Какво ми е позволено да мисля?“

Булгаков: когато истината се превръща в престъпление

Михаил Булгаков познава съветската система не от учебник.

Познат е случаят с неговите пиеси, забрани и опити да получи разрешение да работи. А съдбата на Майстора и Маргарита е достатъчно красноречива сама по себе си: романът достига до читателите едва след смъртта му и първоначално в цензуриран вид.

Това е механизмът на една система, която се страхува не само от опозицията, а от самостоятелната мисъл.

Защото човек, който може свободно да мисли, може и свободно да сравнява.

А човек, който сравнява, започва да задава въпроси.

Защо властта лъже?

Защо книгата е забранена?

Защо историята трябва да бъде редактирана?

Защо една държава се нуждае от официална истина?

И накрая:

Защо трябва да се страхувам от собствената си държава?

От този въпрос започва политическата свобода.

Karel van het Reve: системата, която отрича собствената си цензура

Холандският славист и антикомунист Karel van het Reve описва съветския комунизъм с убийствена логика.

Когато му посочат забранена книга, казва той по същество, отговорът е, че народът просто не искал да я чете.

Когато му посочат цензурата, отговорът е, че цензура няма.

И това твърдение е особено удобно, защото самата цензура забранява публикуването на доказателства за своето съществуване. (DBNL⁠)

Това е гениалната конструкция на тоталитарната пропаганда:

доказателството за репресията се превръща в доказателство, че репресия няма.

Не харесваш системата? Значи си враг.

Не вярваш на пропагандата? Значи си манипулиран от чужда пропаганда.

Искаш независимост? Значи си предател.

Така политическият спор се премахва.

Остава само лоялността.

От комунистическата империя към постсъветската

Тук трябва да бъдем точни.

Днешна Русия не е СССР.

Съветският комунизъм и съвременната руска държава са различни политически системи. Не всяка съвременна руска политика може автоматично да бъде наречена съветска.

Но има историческа приемственост в имперското мислене.

И именно това е важно за България.

Империята може да смени идеологията си.

Може да смени знамената.

Може да замени марксизма с национализъм, интернационализма с цивилизационна реторика, „социалистическото братство“ с „руския свят“.

Но ако остане същата основна претенция — че съседните народи нямат пълното право сами да определят геополитическата си ориентация — механизмът остава имперски.

Камю: бунтът започва с „не“

Тук Албер Камю е особено важен.

За него бунтът не е просто политически жест. Той започва в момента, в който човек каже:

„Дотук.“

Това „не“ е фундаментално човешко действие.

Не на унижението.

Не на лъжата.

Не на произвола.

Не на властта, която твърди, че има право да решава вместо теб.

И тук се появява най-големият български проблем.

Не че България няма опозиция.

А че твърде често самото мислене за независимост се представя като крайност.

Да искаш България да определя сама външната си политика било „русофобия“.

Да искаш историческите митове да бъдат проверявани било „неблагодарност“.

Да настояваш за дистанция от руската политика било „предателство“.

Но държава, която не може да казва „не“ на друга държава, не е напълно суверенна.

Когато опозицията бъде победена още преди да се роди

Най-страшното поражение не е когато опозицията е забранена.

По-страшно е, когато хората престанат да си представят опозиция.

Тогава няма нужда от полиция.

Няма нужда от лагери.

Няма нужда от цензура във всяка редакция.

Човекът сам се цензурира.

Редакторът сам изтрива изречението.

Политикът сам омекотява позицията си.

Историкът сам избягва неудобната тема.

Гражданинът сам си казва:

„Какво значение има?“

Това е моментът, в който една система е постигнала най-голямата си победа.

Не когато е смазала съпротивата.

А когато е смазала въображението за съпротива.

България не се нуждае от нов господар

Но тук има една важна граница - ценностите на Западната цивилизация не могат да бъдат поставени на една везна с липсата на ценности, каквато безсрамно демонстрира Русия!

И не може деколонизацията от СССР/Русив да се представя като замяна на руската зависимост с американска, германска, европейска или каквато и да било друга.

Това не е просто смяна на господаря. Това е цивилизационен избор, който България е длъжна да направи.

Истинската независимост означава да можеш свободно да защитиш цивилизационния си избор.

България да има право на собствен интерес.

И този интерес не бива за нищо на света да съвпада с руския.

Защото и Донбас проведе референдум за  суверенитет, но под дулата на руските пушки и после беше сравнен със земята, а жителите му - дори рускоезичните или изчезнаха безследно, или попаднаха във филтрационни лагери на изтезания, осакатяване и бавна и мъчителна смърт. Това я чака всяка недоразбрала обстановката държава и нейното население. Битката на Запада срещу най-мракобесната империя на злото не е вечното дерби Левски-ЦСКА.

Не да мразиш Русия.

Не да обичаш Русия.

А да не ѝ дължиш политическо подчинение.

Последната колония е тази в главата

Истинската битка следователно не е за паметници.

Не е за лозунги.

Не е дори само за геополитически съюзи.

Тя е за правото на българина да каже:

„Аз сам решавам, аз избирам цивилизацията, за която мечтаеха най-светлите герои на България.“

И ако това изречение звучи радикално, проблемът не е в изречението.

Проблемът е в историческото наследство, което ни е научило да смятаме самостоятелността за опасна.

Империята може да загуби територия.

Може да загуби война.

Може да загуби идеология.

Но ако успее да остави след себе си убеждението, че малките народи са неспособни да бъдат свободни, тя продължава да живее.

Затова най-дълбокото освобождение не е освобождението на територията.

То е освобождението на политическото въображение.

Да престанеш да питаш империята дали имаш право да бъдеш свободен.

И просто да започнеш да живееш като свободен човек с останалите свободни и проспериращи нации.

А Радев и Йотова - те нямат полезен ход.

Единият им изход е бърз крах, другият е позор за България за вечността, както за любимата им Русия!