За осмите предсрочни парламентарни избори в България на 19 април 2026 година като отровна или като ядрена гъба се издигна новата партия на злополучния президент Радев, който също преждевременно се клонирана на "Дондуков" 1 и 2 едновременно.
Партията му се нарече прогресивна, в унисон с цялата Радева комунистическа същност и няма как да не напомни за фалшивия прогрес през тоталитарния период в България и по света, влязъл в историята като период на репресии.
Фалшивият прогрес на комунизма е всъщност тотално технологично изоставане, вървящ ръка за ръка с нечовешките репресии на тоталитарната държава срещу инакомислещите и логичната тотална разруха.
Комунистическата идеология винаги е продавала своя „прогрес“ като историческа неизбежност – светло бъдеще, в което работникът и селянинът ще надминат „гнилата“ капиталистическа система. В действителност този прогрес се оказа грандиозна измама. Той не само не успя да се мери с техническия възход на Запада, но и донесе системна разруха, масови репресии и духовна пустош. Вместо да освободи човека, комунизмът го зароби в името на „по-висша“ цел. Днес, когато някои политици в България се опитват да възкресят същия модел под нови етикети, е важно да си спомним урока: техническият и морален провал на комунизма не е случайност, а логична последица от самата система.
Още от самото начало комунистическите режими изоставаха катастрофално от Запада в сферата на истинския прогрес – технологиите, иновациите и качеството на живот. Докато Съединените щати и Западна Европа след Втората световна война преживяваха икономическо чудо, базирано на свободния пазар, частната собственост и конкуренцията, Съветският съюз и неговите сателити затънаха до гуша в калта на плановото стопанство. Да, имаше Sputnik и първия човек в космоса, макар вече да се появиха опровержения, че Гагарин наистина е напуснал зоната на земното притегляне – във всеки случай това беше пропаганден триумф, постигнат с цената лъжи, на огромни жертви и тотална милитаризация. В реалния живот съветските граждани чакаха години за хладилник или кола, докато на Запад се раждаше силиконовата долина, персоналният компютър и интернет. Комунистическите страни копираха западни технологии, защото собствената им система убиваше инициативата, но дори и крадените технологии бяха внедрявани толкова късно, че винаги излизаха на социалистическия пазар като позорно посмешище. Липсата на частна собственост и печалба превръщаше изобретателите във „врагове на народа“, а не в милиардери като Стив Джобс или Бил Гейтс и много други. Талантливите жители на социалистическите страни с риск за живота си бягаха и успешно се реализираха на Запад.
Резултатът беше предвидим: тотален колапс на тоталитарните държави. В Източна Европа и СССР „прогресът“ се измерваше не с повдигане на стандарта на живот, а с разруха. Колективизацията в Съветския съюз и Китай доведе до глад, който уби десетки милиони – геноцидния е Голдомор в Украйна, също беше част от този "социалистически прогрес", до днес позорно наречен в руската Уикипедия "разкулачване". Фабриките произвеждаха бройки в изпълнение на Петилетките, а не качествени стоки; Чернобилската катастрофа стана символ на безотговорността на държавата, която безогледно постави идеологията над безопасността. В България „строителството на социализма“ остави след себе си замърсени реки, изоставени промишлени зони и села без електричество, докато Западът вече летеше към луната и създаваше глобалната икономика. Комунизмът не изпревари капитализма – той просто го имитираше с по-лоши резултати и по-висока цена в човешки животи. Целият брутен вътрешен продукт на социалистическите държави беше ограбван от СССР за "износ на революция" в други държави, където да се разпространяват разрухата и репресиите под лозунга "прогрес".
Но най-страшното не беше икономическото изоставане, а моралното и човешкото унищожение. Комунистическият „прогрес“ изискваше репресии като гориво. Параноята на управляващите диктатори ги правеше да се плашат от сенките си. КГБ, Секуритате, ЩАЗИ, Държавна сигурност и другите братски репресивни малини избиха милиони хора без съд и присъда, други бяха изселвани, затворени или превърнати в роби в името на прогреса и „светлото бъдеще“. Свободата на словото беше заменена с цензура, религията – с атеизъм, а семейството – с доносничество. Това не беше „преходен период“, както твърдяха апологетите. Това беше същността на системата: властта на партията над индивида. Когато Берлинската стена падна през 1989 г., светът видя не триумф на „прогреса“, а бягство от затвор. Хората тичаха на Запад, а не обратно. Комунизмът не донесе равенство – той създаде нова класа от партийни мафиотски босове, които живееха в лукс, докато народът гладуваше.
Днес, в България, тази фалшива идеология се опитва да се завърне под формата на „силна ръка“ и „национален прогрес“. Президентът Румен Радев, с неговите открити симпатии към руския модел и носталгия по социалистическото минало, въплъщава точно този дух. Той не е обикновен политик – той е диктатор в костюм за прикритие я на Маовска униформа, я на аятолахска чалма и дрипи, но във всички случаи с КГБ-истки пагони под камуфлажа.
Концентрирането на власт, което той се опита да прокара още като президент, атаките срещу независимите медии или мълчанието като сфинкс, флиртът с авторитарни режими и пропагандата за „стабилност“ срещу „хаоса на Запада“ са класическите комунистически похвати, които Румен Радев вече демонстрира за 9 години на президентския пост. Той вече обиди част от българите, наричайки ги "безродници". Няма съмнение, че при налични инструменти в мръсните си ръце няма да им прости. Той вече си превиши правомощията и награби пари от държавната хазна да захранва чужди интереси с БОТАШ. Да не забравяме, че и Хитлер идва на власт чрез демократични избори и Нацистка Германия е тоталитарният близнак на СССР. Радевият „прогрес“ – ако бъде оставен да се реализира – няма да донесе технологичен скок или благоденствие. Той ще бъде типичният комунистически регрес и символ на новите репресии: цензура под предлог „национална сигурност“, икономическа изолация от Европа и връщане към Русия и държавния контрол, който вече не веднъж доведе България до просешка тояга. Както в миналото, така и сега „прогресът“ на Радев ще се измерва не с иновации, а с броя на затворените критици и опустошените демократични институции.
Комунизмът доказа, че „прогресът“ без свобода е просто друга дума за тирания. Той изостана от Запада не въпреки, а именно защото беше антикапиталистически и античовешки. Неговите руини – от Чернобил до Берлинската стена – стоят като паметник на една лъжа. Ако позволим на Радев и неговите последователи да повторят същата грешка, България ще получи не бъдеще, а ново минало – с нови жертви и нова разруха и с нов позор, нареждайки се до победената от Украйна Русия. Истинският прогрес идва само със свобода, частна инициатива и върховенство на закона. Всичко останало е просто фалшив лозунг върху старите окови.