Постсоциализмът в България, а и в някои други изостанали страни от бившия социалистически блок, се окичи с нова характерна особеност - успя да се добере до вицовете.
След като в течение на десетки години наред беше претопена литературата, която можеше да съществува само в стил “социалистически реализъм”, а музиката можеше да бъде само маршова, народната музика трябваше да бъде примитивизирана до нещо по-простичко, адаптирано за новите говежди властващи, както и народните носии трябваше да бъдат премоделирани предимно в червено, по съветски маниер, за да си личат от далече робите им. Скулптурата пък трябваше да служи за грозна пропаганда, и дори карикатурата трябваше да е положителна: вместо да осмива недъзите, тя се превърна в плакатна пропаганда на работник с чук в ръка, което трябваше да означава, че социалистическото общество няма нищо за осмиване, и всичко е просто идеално.
Единствен сегмент от словесното изкуство обаче се оказа недостижим за терористическата по своята същност власт - вицовете.
Те, според извзелите с насилие властта, трябваше изобщо да не съществуват.
Никъде не се намираха написани, нямаше ги в учебниците, нямаше такава дисциплина в университета, бяха нещо безплътно и неуловимо, което нямаше как да стане препъникамък за булдозера на властта.
И все пак за вицове като обезумели слухтяха гадните куки, донасяха, после хората ги вкарваха по затвори и лагери, или ги убиваха като кучета, под формата на нещастни случаи, без съд и присъда.
Защото тъкмо във вицовете по тоталитарно време се беше събрала народната жлъч, като най-многобройни и разнообразни бяха тези, за Тодор Живков, следвани от вицове за милиционери, за партийци, както и емблематичните вицове за радио Ереван, във всеки от който абсурдността на цялата комунистическа власт беше побрана в една фраза.
В досиетата на държавна сигурност има описана цяла милиционерска операция по извземане на книга с такива вицове, издадена от български емигранти в чужбина и “случайно подхвърлена и забравена” на седалка в автобус, защото друг начин да достигне до случаен човек не е имало.
Но бдителните социалистически милиционери неутрализират посланието, като щателно изземат така хвърлената бомба, закопават я в бездънните архиви на платената с парите на българските данъкоплатци репресивна машина, и случаят се приключва.
Но никак не можеха да се справят дори и великите съветски колеги на българските ченгета с един друг извор на вицове - тези, от устата на самия президент на САЩ, ненадминатият комик Роналд Рейгън. Вицовете по адрес на съветските партийни и държавни ръководители, по адрес на нелепата социалистическа действителност, по адрес на вечния дефицит в бившия соцлагер разсмиваха от сърце цели нации и ги възпитаваха и вдъхновяваха за все по-непоклатим отпор срещу комунистическото безумие.
Както е писал и самият Казанова в дневниците си: чувството за хумор е венецът на човешкия интелект. Негово е и съждението, че най-високата степен на изучаването на един език е усвояването на неговия хумор.
Какво наблюдавам обаче в наши дни: в интернет, под ключова дума в търсачката “вицове”, започват да извират някакви безкрайни сайтове с вицове, всички те въведени в един и същи период, отпреди около 15-20 години, но също така и доста плоски, безлични и груби, повече от които само те карат да се хванеш за главата в потрес, вместо да предизвикат смях.
Доста общи характерни особености обаче още се набиват на очи: в тях положителният герой и все “отгоре” в ситуацията се оказва ченгето, сякаш тези вицове са квинтесенцията, извадена от социалистическите романи с дитирамби за съветските разузнавачи и българските им подопечни.
В същото време, с подчертано негативна окраска и все прекараните са емблематичните герои като Шерлок Холмс, националности като англичаните, американците, французите и др., докато “добрите” и “хитрите” все се оказват българите и руснаците. Сталин и pyските чекисти са на връх на положителния героизъм, целите в бяло.
Друга отвращаваща черта на тези новопръкнали се вицове е цялата атмосфера и “ценностна система” на чалга “естетиката”. Цялото житие и битие на “героите” трябва да утвърждава долнопробния чалгарски манталитет като отправна точка и аксиома. Насилието и развратът трябва да са нещо естествено, както и отвращението от всичко свято. Даже корупцията е в реда на нещата, не като нещо за надсмиване над него, унищожително заклеймяване и изкореняване като недвусмислено зло, а като спасителен пояс.
И не е смешно. Потресаващо е.
Нищо общо с хумора, нищо общо с какъвто и да е финес, нищо общо с елементарната човещина. Все едно канибал се шегува как ще те смели и изяде за закуска.
Но пък се имплантира успешно в младото поколение, до пълно размиване на ценностите и компаса за добро и зло.
Използват се сайтове за вицове във Фейсбук и за насъскване на междунационални вражди.
Същите плоски и нелепи вицове, но на македонски, а между стотина вица, ни в клин, ни в ръкав, или пък закономерно, се появява уж сериозна статия, с антибългарско съдържание, антиамериканско и антиевропейско, или пък реклами за продукти. Значи надградено зло: натъпкване на публиката с боклукчиви тъпи шеги, затова пък и насаждане на омраза и пробутване на ненужни продукти. Ущърб на трена степен и нагоре.
С други думи, преди да сме изчистили ръждата от миналото,
ръждата се мултиплицира и достигна и до там, до където преди не беше успяла да достигне: вицовете.
Нямам съмнение, че на Любянка са отворили щаб за бълване на подобна помия. Чалгарските творения не са нещо по-различно, но вицовете са особено острата стрела, която от устата на мъдреца е за радост и утеха на народа и осъдителна присъда за диктатурата, а от устата на пошлия простак, с отражение на неговата пошла същност се превръща в стрела, намазана с отрова, и смъртоносно оръжие срещу невинни жертви.
Още през 16- ти век Ян Амос Коменски извежда принципите на сатирата, кое е позволено да се осмива и кое - не. Но какво ти разбира свиня от кладенчова вода.
Бързо разбират тираните и злодеите как краденото никога не им стига и в желанието си да се укрепят на постовете си, посягат да се опитват да контролират миналото, настоящето и бъдещето, като подмениха историята, подмениха литературата и изкуството, добраха се и до сатирата, но няма да се доберат до вечността.
А там е любовта, която за тях е неизвестна и недостижима.
Както и мъдростта.
А смехът, той като върховното удоволствие, насила не става.
Таня Стоянова