Вадим Щепа - за възможностите за деколонизация на Русия
преди 31 минути
В началото на април в Естония се състоя Конгресът на Лигата на свободните нации. Това е организация на политически емигранти от различни национални републики на Руската федерация, които се застъпват за превръщането им в независими държави. Подобни проекти са напълно естествен резултат от неоимперската кремълска политика на „руския свят“, която наистина обижда много национални малцинства в Русия. Защо башкирите или бурятите трябва да умират в безсмислена война за идеята фикс на Путин за „единството на руския народ“, за това, че украинците са негова „неразделна част“?
Тук обаче има известна подмяна на понятията. Имперският лозунг за „руския свят“ изглежда напълно спекулативен в условията, когато руските региони на Руската федерация са същите ограбени колонии на Кремъл като националните републики. Следователно, когато участниците в тази Лига заявяват нежеланието на своите народи да умират в „безкрайни руски войни“, те всъщност приписват инициативата на тези войни не на режима в Кремъл, а на обобщени руснаци от различни региони, превърнати в същото пушечно месо. Така етническите емоции скриват ясния политически анализ.
Един от лидерите на башкирското национално движение Руслан Габасов използва спорната метафора за сграда, в която руснаците живеят на горните етажи, а неруснаците живеят в сутерена, за да опише депресивното положение на различни народи. Въпреки че в действителност от момента на подписването на Федералния договор през 1992 г. всичко беше точно обратното - тогава републиките бяха привилегировани субекти на Федерацията, имащи възможност да управляват собствените си ресурси, за разлика от „обикновените“ региони. Но тогава, вместо да позволи на руските региони да повишат статута си до републикански (Уралската република е най-известният опит), Кремъл, напротив, всъщност понижи републиките до нивото на региони. Руслан обаче се оказва, че за това не е виновен имперският централизъм, а самите руснаци като народ. В интервюта той обикновено казва, че вижда бъдещата башкирска политическа нация като многоетническа, но в емоционални статии понякога се разделя на контрастни етнически групи. Нима Габасов, като опитен общественик, не разбира, че по този начин той отчуждава от своите проекти както руското население на Башкортостан, така и жителите на съседните региони?
Деколонизацията на Русия е възможна именно като съвместен междурегионален проект на различни републики, региони и територии, основан на тяхната взаимна подкрепа
Разбира се, желанието на Кремъл за пълно обединение и „вертикализация“ на Русия е особено болезнено в националните републики с тяхната културна специфика. Въпреки това, оплакванията за „тоталната русификация“ на републиките все още изглеждат донякъде преувеличени. В същия Башкортостан има многоезични училища, регионални клонове на Всеруската държавна телевизионна и радиоразпръскваща компания излъчват новини, макар и официални, на 54 езика на народите на Руската федерация. Освен това Кремъл обикновено назначава губернатори в републиките именно от „титулярните“ етноси (Кадиров, Хабиров, Циденов и др.), докато в регионите и териториите често назначават „варяги“, които никога преди това не са били в региона. И в подкрепата си за войната тези ръководители на републики понякога дават преднина на много областни управители.
По едно време Ленин отбеляза: „Русифицираните чужденци винаги пресоляват по отношение на истински руските чувства“. Тази язвителна ирония се отнася за Сталин, който до края на управлението си наистина влезе в образа на „руския цар“. Но същата формула понякога работи и в другата посока. Различните национални движения в Русия наистина могат да бъдат наречени „солта“ на процеса на деколонизация – те усещат по-силно жизнената нужда от културното многообразие на тези гигантски евразийски пространства, отколкото руските регионалисти. Но когато тези движения се съсредоточат върху чисто етнически оплаквания, резултатът е прекомерно осоляване, игнориране на политическата реалност. Тези, които пропагандират лозунга „руснаците са виновни за всичко“, се лишават от възможни съюзници в руските региони, много от жителите на които също са недоволни от хиперцентрализма на Москва. И дори като цяло, те се лишават от шансовете за политическа победа в Руската федерация, където населението на всички национални републики е само около 20% от цялото руско население.
Деколонизацията на Русия е възможна именно като съвместен междурегионален проект на различни републики, региони и територии, основан на тяхната взаимна подкрепа. Изправена пред такава гражданска координация, империята отстъпва, иначе просто ще победи всички национални и регионални движения едно по едно. Интересно е да се сравнят масовите московски и петербургски митинги в подкрепа на независимостта на Литва в началото на 1991 г. с почти пълното отсъствие на такива в подкрепа на Татарстан, който година по-късно проведе референдум за държавния си суверенитет. Тогава протести срещу първата чеченска война се проведоха в различни руски региони, но все пак по отношение на масовостта те значително отстъпваха на митингите в защита на Литва. Може би една от причините беше, че активистите на литовския „Sąjūdis“ охотно подкрепяха регионалистите в самата Русия и издаваха например сибирски независими вестници, които тогава бяха невъзможни за издаване в самия Сибир. А татарските и чеченските лидери най-вече се ограничаваха до собствените си национални интереси, пренебрегвайки по-широкия политически контекст.
Ситуацията допълнително се усложнява от значителната разлика в тълкуването на понятието „нация“ в постсъветските пространства и в международното право. Във втория случай нацията обикновено е идентична с гражданството, докато в бившия СССР и особено в Руската федерация нацията все още се възприема като съветска паспортна „националност“, което означаваше етнически произход. Затова би било по-логично Лигата на свободните нации, чиито участници се фокусират върху етнически проблеми, да се преименува на Лигата на свободните етноси. Парадоксално е, че през 1990 г., когато всички автономии на тогавашната РСФСР приеха Декларации за своя суверенитет, техният подход беше по-приобщаващ и модерен - тези републики въведоха собствено гражданство, равно за всички народи, тоест разчитаха на правни норми, не етнически привилегии.
И като цяло, общият проблем на съветския федерализъм беше, че той беше създаден именно на етнически, а не на териториален принцип, за разлика например от субектите на симетрични федерации - американски щати или германски щати. Следователно съзнанието за „собствена земя“ сред много национални (или по-скоро етнически) движения е доста слабо - и тук възниква друг парадокс: макар с право да критикуват империята с нейната тирания, те самите, само в по-малък мащаб, повтарят същата имперска тирания, включвайки в бъдещите си страни региони на др. Ясно е, че опитите за реализиране на подобни проекти неизбежно ще доведат до етнически конфликти.
Ако говорим за някакво положително поструско бъдеще, то едва ли ще възникне под самодостатъчния лозунг „колапс в името на крах“. Защото архипелагът от племенни резервати, ограден с бодлива тел, е в абсолютно противоречие с интеграционните тенденции на съвременния свят, които изискват максимална свобода на движение на хора и опростяване на икономическия обмен. Разбира се, всеки регион трябва да има своя политическа субектност и свободно избрано правителство, а отношенията му със съседите трябва да се градят на взаимни интереси, а не по заповед на някакви имперски служители. И истинската деколонизация може да започне именно с икономическата децентрализация, а не с това или онова етнократично „пресоляване“.
Обичайно е етнонационалните движения да настояват за собствената си културна уникалност и да смятат руснаците за „едни и същи навсякъде“. Въпреки че, например, в своето географско мислене калининградчани се различават от жителите на Владивосток приблизително като канадците от новозеландците. Да, те говорят един и същи език, но това са прототипи на много различни граждански нации - ако думата "нация" се тълкува в международния смисъл.
Днес империята еднакво потиска всички региони – както националните републики, така и руските области и територии. За разпръскването на неотдавнашните протести в Башкортостан се изписа много - но и в Хабаровск масовото движение в подкрепа на свободно избрания губернатор Сергей Фургал беше обявено за екстремистко и забранено. Може ли при тези условия да се каже, че руските жители на различни региони се ползват с някакви привилегии? Разбира се, с изключение на московските служители и пропагандисти - все пак тази публика е много международна.
Създава се впечатлението, че имперското правителство умишлено подклажда етнически конфликти, за да предотврати появата на силни регионалистки движения. Така че участниците им, вместо в модерни проекти, се давят в неразрешими спорове за миналото и непрекъснато се карат по темата кой на кого е „вкоренен“. Въпреки че най-„местните народи“ на тази планета са били неандерталците и кроманьонците. Достойна перспектива за 21 век