Братя в измамата: Как Кремъл използва концепцията за „братски народи“, за да оправдае намесата в съседни страни
Вадим Дубнов
22 април 2024 г
В края на март прессекретарят на Владимир Путин Дмитрий Песков обеща, че Москва и Ереван ще „преживеят“ „трудните“ времена, които постсъветските държави преживяват в отношенията си. Армения, настоя Песков, „е дори нещо повече от братска нация, защото тук [в Русия] живеят дори повече арменци, отколкото в самата Армения“. Независимият журналист и кавказки експерт Вадим Дубнов отбелязва, че концепцията на Русия за „братски“ нации отдавна е била активно използвана от Кремъл, за да оправдае опитите си да ограничи суверенитета на своите бивши сателити.
RU
Братство — без давност
Туристически слоган от епохата на 90-те години на миналия век в Абхазия, една от двете грузински провинции, признати по-късно от Москва за „независими“ след военното нахлуване на Русия през 2008 г., гласеше „Отпуснете се там, където ви обичат!“
По онова време руски посетител на крайбрежния град Пицунда може би си е помислил, че е наблюдателен, като посочва сходните трагични съдби на абхазци и сърби, и двамата пострадали от граждански войни след падането на техния съветски покровител. Въпреки това, след като беше взет от абхазки служител на летището в близкия руски черноморски град Сочи, руският посетител трябваше да обърне много внимание, ако забележи опита на домакина си да отклони очи при предположението, че Русия не беше загубила възхищението си и към двата народа.
Въпреки риториката на Кремъл за обратното, през последните три десетилетия отношенията между Москва и Сухуми се характеризират повече с взаимно негодувание, отколкото с братско уважение. Въпреки местната опозиция, през 2022 г. стара съветска правителствена сграда на цветущото крайбрежие на Абхазия беше предадена на Русия в още един пример за това, че Кремъл просто отнема от своя „братски“ партньор всичко, което може да заграби – от малкото селце Аибга до „Горбачов“ дача” в Миузери (Мюсера).
Вилата на Горбачов в Миузери
Вилата на Горбачов в Миузери
Въпреки риториката на Кремъл за обратното, през последните три десетилетия отношенията между Москва и Сухуми се характеризират повече с взаимно негодувание, отколкото с братско уважение. Въпреки местната опозиция, през 2022 г. стара съветска правителствена сграда на цветущото крайбрежие на Абхазия беше предадена на Русия в още един пример за това, че Кремъл просто отнема от своя „братски“ партньор всичко, което може да заграби – от малкото селце Аибга до „Горбачов“ дача” в Миузери.
Злата воля между бившата имперска метрополия и нейните бивши колонии се разпростира и върху неокупираните райони на Грузия. Миналото лято страната преживя вълна от круизен туризъм, тъй като един след друг морски кораби, пълни с руски пътници, започнаха да хвърлят котва в Батуми. Разбира се, понякога круизът е просто круиз, точно както пътуването със самолет обикновено е просто начин за обиколка на света. В Грузия обаче тези круизни кораби бяха тълкувани като форма на пътуване във времето - обратно към имперското минало - и те надлежно предизвикаха протест. Много от самите туристи допринесоха за напрежението, давайки да се разбере, че не просто акостират в Батуми, сякаш е недвусмислено чужд град. За тях Батуми не беше далечно чуждо място като Марсилия или Дубай. Вместо това много от руските пътници изразиха чувството, че се връщат в Грузия, искрено вярвайки, че там ще бъдат посрещнати от хора със споделена историческа памет и общи ценности, изковани от десетилетия политически съюз. Тези грузинци, които не са толкова ентусиазирани относно завръщането на руснаците, се приемат – поне от руснаците – за малцинство.
Демонстрантите протестират срещу присъствието на круизен кораб, превозващ руски пътници в грузинското пристанище Батуми на 27 юли 2023 г.
Демонстрантите протестират срещу присъствието на круизен кораб, превозващ руски пътници в грузинското пристанище Батуми на 27 юли 2023 г.
Снимка: Ека Лорткипандзе / RFE/RL
Всяка имперска история има свой собствен послеслов, но независимо дали въпросната стара метрополия е била Лондон, Париж, Лисабон или Москва, те са склонни да имат известни прилики. Първият етап обикновено включва опити за минимизиране на крайните реакции или репресии. Това, което идва след това, е инвестиция в нова ера на „специални отношения“ – упражняването на „мека сила“ – и операцията рядко е евтина, дори ако понякога се изплаща в крайна сметка.
Въпреки това, за тези, които искат да спестят пари, има по-евтин вариант - "братство". Вместо да признае историческите реалности, запазването на „братството“ между стария имперски център и неговите бивши колонии се опитва да замени живота след смъртта с нещо подобно на обичайния бизнес.
Критериите за братство са странни. Разбира се, често се цитират етнически или религиозни връзки, но братството изглежда няма ясна рубрика. Например, бившите югославски „братя“ на Москва – сърби и черногорци – не се различават съществено въз основа на формални характеристики като етнос или религия. Въпреки това отношенията на Кремъл с Белград изглеждат много по-фамилни от тези с Подгорица.
Местните кадри решават всичко
В една империя всичко започва с кооптиране - "откупуване", ако някой иска да избегне прекомерната употреба на евфемизъм - завладените елити. За имперска Русия новите територии не са толкова икономическо придобиване, колкото нов преден пост и процесът на експанзия тук се самовъзпроизвежда. Първоначалната идея за сигурност изисква икономическа експанзия, която от своя страна изисква осигуряване на новопридобитите икономически активи, което води до нов завой в цикъла на по-нататъшна експанзия. Разграничението между офанзивна и отбранителна доктрина лесно се изтриваше, оттук и объркването в терминологията. Терминът „аванпост“ придоби „братски“ характер – нещо, с което Русия „насърчи“ арменците да се гордеят.
Терминът „аванпост“ придоби „братски“ характер – нещо, с което Русия „насърчи“ арменците да се гордеят.
Формите на стимули за местните лидери не се ограничават до материални интереси. Помощта в борбата с политическите опоненти, например, е високо ценена и в това отношение дейността на френската администрация в Африка не се различава чак толкова от усилията на първите съветски „големи братя“ в Централна Азия или на техните съвременни наследници в Северен Кавказ.
Сградата на Арменско-руския казашки съюз в Ереван
Сградата на Арменско-руския казашки съюз в Ереван
Но подходът към друг метод за насърчаване - кариерното израстване - беше коренно различен. Традиционният колониален стил предвижда предимно локализирана кариера, като миграцията към метрополията се възприема повече като „щастливо пенсиониране“. Този подход се определя както от същността на колонизацията, която не изисква смесване, така и от логистиката на материята, която обективно затруднява подобно „смесване“. Последният „братски“ модел обаче беше пощаден от тези трудности, тъй като улесняваше интернационализацията на елитите – като форма на купуване на лоялност, като начин за унищожаване на опасни потенциални преврати и като механизъм за създаване и укрепване на лоялни групи в административния център.
В съветската епоха издигането на национални кадри до самия връх беше доста изключително събитие (Украйна беше такова изключение): Борис Пуго от Латвия, Хейдар Алиев от Азербайджан и на много късен етап Едуард Шеварднадзе от Грузия, всички те стигнаха до ръководни длъжности в Москва. Въпреки това миграцията на средния елит, не само бюрократичен, но и културен, научен, спортен и професионалисти от високо ниво, имаше може би още по-голям ефект. В момента на разпадането през 1991 г. се оказва, че много професионалисти от Украйна са се озовали в Москва и неуспехите през първите години на независимост на Украйна често се приписват на произтичащия от това дефицит на професионален талант.
Гейдар Алиев и Едуард Шеварнадзе
Гейдар Алиев и Едуард Шеварнадзе
Но по-важното беше, че тези учени, бюрократи, спортисти, художници и инженери, които бяха построили живота си в центъра на империята, изведнъж се оказаха в капана на двойна лоялност. Митовете за „вечното братство“ направиха възможно много от тях да избягат от противоречията, които заплашваха да нарушат комфортния живот, който бяха изградили далеч от родните земи.
Един арменски служител говори с горчивина за своя брат, който се е установил в Русия: „Той знае, че никога няма да стане пълноправен руснак. Той ще остане „черен“ (той използва друга дума, разбира се), и децата му ще останат „черни“. Но той вече е установил живота си там. Какво трябва да направи? Той вече се е убедил, че всичко не е толкова лошо, но има нужда и аз, тук в Ереван, да мисля така!“
Въпреки че моят източник не се поддаде на следния начин на мислене, значителна част от тези „братя“ понякога ще повторят като папагал своите „руски“ роднини: „Ами да, и кого да подкрепяме – Украйна, може би или Америка?"
Семеен бизнес
Личните мотиви за братство се оказват много по-системни и устойчиви от политическите предпочитания. Те са по-добри в самовъзпроизвеждането и почти естествено се сгъват в реда на нещата. Протестът и възражението тук не са политическа позиция, а нарушение на ценностната система и работата с нея, отколкото срещу нея, изглежда много по-удобна.
Отношенията на Русия с Украйна в това отношение са идеален пример за тези противоречия. От една страна, Украйна има дълга и трудна история на борба, включително вътре в себе си, за правото да признае собствената си идентичност. От друга страна, има не по-малко драматична история на участие в укрепването на империята, превърнала украинския импулс към самоопределение в позицията на „втори сред равни“. От избори на избори, от протест на протест, от западната част на страната до центъра, проектът за самосъздаване беше гледан с подозрение, и то не само от властта в старата метрополия. Дисиденти, които подкрепиха литовския Sąjūdis и може би дори грузинския Zviad Gamsakhurdia, бяха подозрителни към украинския случай.
1……Може би това е истинската същност на модната, но погрешно разбрана формула, предложена от украинския политик и писател Володимир Винниченко – „руският демократ свършва там, където започва украинският въпрос“. Тук не става дума за демокрация, а за самия капан на „братството“, който поставя мнозина пред фалшив избор: това, което е ясно за литовците, грузинците и всички онези, които се смятат за „завоювани“, не се отнася със същата недвусмисленост за онези, които са обявени за „братя“.
Това, което е ясно за покорените, не важи за обявените за братя
Имперската логика вижда протеста на покорените като бунт, а протеста на „братята” – като предателство. В по-мека форма важи и за тези, които изобщо не се смятат за защитници на имперската идея.
Навикът да възприемаме Украйна като „своя“, изглежда, трябваше да работи срещу решението за война. Но точно това възприятие го стимулираше
Вероятно това е източникът на упоритостта, с която руските власти абсолютизират идеята за „братство“ по отношение на Украйна. Те го виждат като цялостно, но престъпно забравено етническо единство - и съответно всеки опит на Киев да се откъсне от орбитата на Москва се тълкува като немислимо предателство. Това може би е ключът към разбирането на основното противоречие: навикът да възприемаме Украйна като „своя“, изглежда, трябваше да работи срещу решението за война. Но точно това възприятие го стимулираше.
Митове за братските народи
Дори такава привидно неразрушима материя като „имперското братство“ има своя ахилесова пета. Тайната на неговата уязвимост се крие в неговия вторичен характер - и в неговия начин на действие. Братството е добро, защото съществува като първоначалния ред на нещата - или поне го прави, докато не възникнат проблеми. В този момент на криза мотивите за родство незабавно се изоставят в полза на практическите изчисления.
Дори такава привидно неразрушима материя като „имперското братство“ има своята ахилесова пета
„Братството“ на Русия с Армения винаги е съществувало в две плоскости. На светско ниво всички параметри на идентичността в Армения са проследени или до историята - чиято древност надминава най-смелите дати на руската държавност - или до мотивите на трагедията от 1915 г.: арменския геноцид. Широко разпространеното разбиране в Армения – а именно, че клането е до голяма степен следствие от опитите на Русия да използва арменци в конфликтите си с Турция – лесно съществува съвместно с навика Русия да се смята за гарант на сигурността. Въпреки уроците от не толкова далечното минало, Ереван до голяма степен се е убедил, че подобни катаклизми, независимо дали са извършени от Баку и Анкара, няма да се повторят, докато Москва остава заинтересована да ги предотврати.
Като цяло това беше сложна форма на Стокхолмски синдром — предвестник на бъдеща травма. От това противоречие арменските власти разработиха своя собствена доктрина: колкото и да иска Армения да върви по свой собствен път, тя не може да рискува своята сигурност, която само Русия може да осигури, и следователно има „червени линии“, отвъд които нито един арменски патриот може да стъпи. По този гениален начин арменският патриотизъм беше приравнен с този на „Велика Русия“. Доктрината проработи за всички — може би най-вече за самите арменски власти, които прехвърлиха отговорността за случващото се в страната им върху Русия.
Накратко, митът беше удобен, докато хранителната среда за неговото съществуване - статуквото в Карабах - се разпадна. Тази приказка за „братството“ беше, разбира се, част от многотомна колекция от митове и в никакъв случай не е последната, на която ще трябва да се обърне внимание.
Беше удобно да се живее в мита, докато подхранващата среда около него не се разруши
Разбира се, тези „братства по удобство“ не са уникални за случая Русия-Армения. За сърбите основният мит за идентичност, за който Москва се опитва да създаде „братска“ руско-сръбска връзка, всъщност е Косово. Понякога второстепенното става толкова обичайно, че е неразличимо от първичното, но времето и историческите обрати в крайна сметка поставят всичко на мястото си, макар и с известно закъснение. Прародината си е прародина, но Европа все пак е по-близо от приказката за „православното братство“. Поддържайки „братските“ си връзки с Русия, сърбите не рискуват нищо: за разлика от Украйна, те са далеч от Москва и поне засега отношенията изглежда само носят печалба на Белград (в повече от един смисъл).
Но има и друг недостатък в технологията на „братството“, може би по-системен. От една страна, ресурсът се самовъзпроизвежда, тъй като не изисква инвестиции, а само поддръжка. От друга страна, тази липса на непосредствена криза приспива семейния тиранин - „големия брат“ - в измамно състояние на релаксация. Започва да мисли, че всеки ще си остане на мястото. Тогава започват да се появяват уязвимостите във връзката, понякога с братоубийствени последици.
Регионите, които бяха третирани по „братски“ начин, изглежда нямат дългосрочно стратегическо значение - за Москва съществува само тук и сега. Като сградата на правителството в Пицунда. Цялата стойност на вековното „братство“ с Армения сега се монетизира в контрола върху пътя от континентален Азербайджан до Нахичеван и по-нататък към Турция. Изкушението да оставим стратегическите очаквания за днешните пари е подсилено от вярата, че всяка страна ще има своите уязвимости, които Русия може да използва. Точно това имаше предвид Песков.
Brothers in deceit: How the Kremlin exploits the concept of “brotherly nations” to justify interference in neighboring countries
Vadim Dubnov
22 April 2024
In late March, Vladimir Putin's press secretary Dmitry Peskov promised that Moscow and Yerevan would “survive” the “difficult” times the post-Soviet states are experiencing in their relationship. Armenia, Peskov insisted, “is even more than a brotherly nation, because we have even more Armenians living here [in Russia] than in Armenia itself.” Independent journalist and Caucasus expert Vadim Dubnov notes that Russia’s concept of “brotherly” nations has long been actively exploited by the Kremlin to justify its attempts to limit its former satellites’ sovereignty.
RU
Brotherhood — without a statute of limitations
A 1990s-era tourist slogan in Abkhazia, one of the two Georgian provinces later recognized by Moscow as “independent” following Russia’s military incursion of 2008, read “Relax where you are loved!”
At the time, a Russian visitor to the seaside town of Pitsunda might have thought he was being observant by pointing out the similarly tragic fates of Abkhazians and Serbs, both of whom had suffered through civil wars following the fall of their Soviet patron. However, having been picked up by an Abkhaz official at the airport in the nearby Russian Black Sea town of Sochi, the Russian visitor would have had to pay very close attention if he were to notice his host’s attempt to avert his eyes at the suggestion that Russia had not lost its admiration for both peoples.
Despite Kremlin rhetoric to the contrary, over the past three decades, the relationship between Moscow and Sukhumi has been characterized more by mutual resentment than by fraternal respect. Despite local opposition, in 2022 an old Soviet government building on the blooming Abkhaz coastline was handed over to Russia in yet another example of the Kremlin simply taking from its “brotherly” partner whatever it could grab — from the tiny village of Aibga to “Gorbachev's dacha” in Miuseri (Myussera).
Gorbachev's dacha in Miuseri
Gorbachev's dacha in Miuseri
Despite Kremlin rhetoric to the contrary, over the past three decades, the relationship between Moscow and Sukhumi has been characterized more by mutual resentment than by fraternal respect. Despite local opposition, in 2022 an old Soviet government building on the blooming Abkhaz coastline was handed over to Russia in yet another example of the Kremlin simply taking from its “brotherly” partner whatever it could grab — from the tiny village of Aibga to “Gorbachev's dacha” in Miuseri.
The ill will between the former imperial metropole and its former colonies also extends to unoccupied areas of Georgia. Last summer, the country experienced a wave of cruise tourism, as one after another, sea liners full of Russian passengers began to anchor in Batumi. Of course, sometimes a cruise is just a cruise, just as air travel is usually just a way of making one’s way around the world. In Georgia, however, these cruise ships were interpreted as a form of time travel — back to the imperial past — and they duly sparked protest. Many of the tourists themselves contributed to the tensions, making it clear that they were not just docking in Batumi as if it were an unambiguously foreign city. To them, Batumi was not a faraway foreign place like Marseille, or Dubai. Instead, many of the Russian passengers expressed the sentiment that they were returning to Georgia, sincerely believing that they would be met there by people with a shared historical memory and common values forged by decades of political union. Those Georgians less than enthusiastic about the Russians’ return were assumed — by the Russians at least — to be a minority.
Demonstrators protest the presence of a cruise ship carrying Russian passengers in the Georgian port of Batumi on July 27, 2023
Demonstrators protest the presence of a cruise ship carrying Russian passengers in the Georgian port of Batumi on July 27, 2023
Photo: Eka Lortkipandze / RFE/RL
Every imperial history has its own afterword, but whether the old metropole in question were London, Paris, Lisbon, or Moscow, they tend to bear certain similarities. The first stage typically involves attempts to minimize extreme reactions or reprisals. What comes after is investment in a new era of “special relations” — the exertion of “soft power” — and the operation is rarely cheap, even if it sometimes pays off in the end.
However, for those who want to save money, there is a cheaper option — “brotherhood.” Rather than recognizing historical realities, the preservation of “brotherhood” between the old imperial center and its former colonies attempts to replace life after death with something akin to business as usual.
The criteria of brotherhood are bizarre. Ethnic or confessional ties are of course frequently cited, but fraternity seems to have no clear rubric. For example, Moscow’s former Yugoslav “brothers” — Serbs and Montenegrins — do not substantially differ based on formal characteristics such as ethnicity or religion. A yet the Kremlin’s relationship with Belgrade appears much more familial than that with Podgorica.
Local cadres decide everything
In an empire, everything starts with co-opting — “buying off,” if one wishes to avoid the overuse of euphemism — the conquered elites. For imperial Russia, new territories were not so much an economic acquisition as a new outpost, and the process of expansion here was self-replicating. The initial idea of security required economic expansion, which in turn required securing the newly acquired economic assets, leading to another turn in the cycle of further expansion. The distinction between offensive and defensive doctrine was easily erased, hence the confusion in terminology. The term “outpost” took on a “brotherly” character — something Russia “encouraged” Armenians to be proud of.
The term “outpost” took on a “brotherly” character — something Russia “encouraged” Armenians to be proud of.
The forms of incentives for local leaders were not limited to material interests. Help in fighting political opponents, for example, is highly valued, and in this respect, the activities of the French administration in Africa were not all that different from the efforts of the first Soviet “big brothers” in Central Asia, or of their modern heirs in the North Caucasus.
The Armenian-Russian Cossack Union building in Yerevan
The Armenian-Russian Cossack Union building in Yerevan
But the approach to another method of encouragement — career advancement — was fundamentally different. The traditional colonial style envisioned a mostly localized career, with migration to the metropolis seen as more of a “happy retirement.” This approach was determined both by the essence of colonization, which did not require mixing, and by the logistics of the matter, which objectively made such “mixing” difficult. The latter “brotherly” model, however, was spared from these difficulties, as it facilitated the internationalization of elites — as a form of buying loyalty, as a way to destroy dangerous potential coups, and as a mechanism for creating and strengthening loyal groups in the administrative center.
In the Soviet era, the promotion of national cadres to the very top was a rather exceptional event (Ukraine was such an exception): Latvia’s Boris Pugo, Azerbaijan’s Heydar Aliyev, and at a very late stage, Georgia’s Eduard Shevardnadze, all made it to senior positions in Moscow. However, the migration of the middle-level elite, not only bureaucratic, but also cultural, scientific, athletic, and high-level professionals, had perhaps an even greater effect. At the moment of disintegration in 1991, it turned out that many professionals from Ukraine had ended up in Moscow, and the failures of Ukraine’s first years of independence were often attributed to the resulting deficit of professional talent.
Heydar Aliyev and Eduard Shevarnadze
Heydar Aliyev and Eduard Shevarnadze
But what was more important was that these scientists, bureaucrats, athletes, artists, and engineers who had built their lives in the center of the empire suddenly found themselves trapped in a double loyalty. The myths of “eternal brotherhood” made it possible for many of them to escape from the contradictions that threatened to disrupt the comfortable lives they had built far from the lands of their birth.
One Armenian official spoke bitterly about his brother who had settled in Russia: “He knows that he will never become a full-fledged Russian. He will remain ‘black’ (he used a different word, of course), and his children will remain ‘black.’ But he has already established his life there. What should he do? He has already convinced himself that everything is not so bad, but he needs me, here in Yerevan, to think so too!”
Although my source did not give in to the following mode of thought, a considerable share of these “brothers” will, on occasion, parrot their “Russian” relatives: “Well, yes, and who should we support — Ukraine, maybe, or America?”
Family business
Personal motives of brotherhood turn out to be much more systematic and persistent than political preferences. They are better at self-reproducing, and almost naturally fold into the order of things. Protest and objection here is not a political position, but a violation of the system of values, and working with it — rather than against it — seems much more comfortable.
Russia’s relationship with Ukraine in this respect is a perfect example of these contradictions. On the one hand, Ukraine has a long and difficult history of struggle, including within itself, for the right to recognize its own identity. On the other hand, it has a no less dramatic history of participation in the strengthening of the empire, which converted the Ukrainian impulse to self-determination into the position of “second among equals.” From election to election, from protest to protest, from the west of the country to its center, the project of self-creation was viewed with suspicion, and not only by the powers that be in the old metropole. Dissidents who supported the Lithuanian Sąjūdis and perhaps even Georgia’s Zviad Gamsakhurdia were suspicious of the Ukrainian case.
Perhaps this is the real essence of the fashionable but misunderstood formula put forward by Ukrainian politician and writer Volodymyr Vynnychenko — “the Russian democrat ends where the Ukrainian question begins.” This isn’t about democracy, but about the very trap of “brotherhood,” which presents many with a false choice: what is clear about Lithuanians, Georgians, and all those who are considered “conquered” does not apply with the same unambiguity to those who are declared “brothers.”
What is clear about the conquered does not apply to those who are declared brothers
Imperial logic sees the protest of the conquered as a rebellion and the protest of “brothers” as a betrayal. It also applies, in a softer form, to those who do not regard themselves as defenders of the imperial idea at all.
The habit of perceiving Ukraine as “one of our own,” it would seem, should have worked against the decision to go to war. But it was precisely this perception that stimulated it
This is likely the source of the persistence with which the Russian authorities absolutize the idea of “brotherhood” vis-a-vis Ukraine. They see it as a complete, but criminally forgotten ethnic unity — and, accordingly, any attempt by Kyiv to break away from Moscow’s orbit is interpreted as an unthinkable betrayal. This, perhaps, is the key to understanding the main contradiction: the habit of perceiving Ukraine as “one of our own,” it would seem, should have worked against the decision to go to war. But it was precisely this perception that stimulated it.
Myths of brotherly nations
Even such a seemingly indestructible matter as “imperial brotherhood” has its own Achilles heel. The secret of its vulnerability lies in its secondary nature — and in its modus operandi. Brotherhood is good because it exists as the original order of things — or at least, it does right up until issues arise. At that moment of crisis, motives of kinship are immediately abandoned in favor of practical calculations.
Even such a seemingly indestructible matter as “imperial brotherhood” has its own Achilles heel
Russia’s “brotherhood” with Armenia has always existed in two planes. At the mundane level, all the parameters of identity in Armenia have been traced back either to history — the antiquity of which surpasses the boldest dates of Russian statehood — or to the motives of the tragedy of 1915: the Armenian genocide. The widespread understanding in Armenia — namely, that the massacre was largely a consequence of Russia's attempts to use Armenians in its conflicts with Turkey — easily coexists with the habit of considering Russia as a guarantor of security. Despite lessons from the not-too-distant past, Yerevan has largely convinced itself that similar cataclysms, whether perpetrated by Baku and Ankara, will not repeat themselves so long as Moscow remains interested in preventing them.
By and large, this was a sophisticated form of Stockholm syndrome — a harbinger of future trauma. Out of this contradiction, the Armenian authorities developed their own doctrine: no matter how much Armenia wants to go its own way, it cannot risk its security, which only Russia can provide, and therefore there are “red lines” beyond which no Armenian patriot can step. In this ingenious way, Armenian patriotism was equated with that of “Greater Russia.” The doctrine worked for everyone — perhaps most of all for the Armenian authorities themselves, who shifted the responsibility for what was happening in their country to Russia.
In short, the myth was convenient until the nourishing environment for its existence — the status quo in Karabakh — disintegrated. This tale of “brotherhood” was, of course, part of a multi-volume collection of myths and it is by no means the last one that will need to be addressed.
It was convenient to live in the myth until the nourishing environment surrounding it imploded
Of course, these “brotherhoods of convenience” are not unique to the Russia-Armenia case. For the Serbs, the main myth of identity, for which Moscow tries to create a “brotherly” Russian-Serbian bond, is actually Kosovo. Sometimes the secondary becomes so habitual that it is indistinguishable from the primary, but time and historical reversals eventually put everything in their place, albeit with some delay. The ancestral homeland is an ancestral homeland, but Europe is still closer than the tale of “Orthodox brotherhood.” By maintaining their “brotherly” ties with Russia, the Serbs risk nothing: unlike Ukraine, they are far away from Moscow, and at least for now, the relationship only seems to bring profit to Belgrade (in more senses than one).
But there is another flaw in the technology of “brotherhood,” perhaps a more systemic one. On the one hand, the resource is self-reproducing, as it does not require investment, only maintenance. On the other hand, this lack of immediate crisis lulls the family tyrant — the “big brother” — into a deceptive state of relaxation. He starts to think that everyone will stay in their place. That’s when vulnerabilities in the relationship start to emerge, sometimes with fratricidal consequences.
Regions that were treated in a “brotherly” fashion seem to lack long-term strategic importance — for Moscow, there is only the here and now. Like the government house in Pitsunda. The whole value of the centuries-old “brotherhood” with Armenia is now monetized into control over the road from mainland Azerbaijan to Nakhichevan and further into Turkey. The temptation of leaving strategic expectations for today's cash is reinforced by the belief that every country will have its vulnerabilities that Russia can exploit. Which is precisely what Peskov was referring to.